Шантел млъкна, защото в стаята влезе пазач и пошепна нещо на Хаджи Ага. Без да се учудва, старецът кимна с глава и се надигна.
— Елате, Жахар. — И посочи с ръка към вратата Шантел не се помръдна. Краката й натежаха като олово.
— Не ме наричайте така!
— От днес нататък ще носите само това име. Шантел Бърк е мъртва.
— Значи ли това, че…
Гласът й пресекна. Евнухът отново кимна, сякаш беше прочел мислите й.
— Да не би да сте очаквали нещо друго, след като владетелят прояви такова великодушие спрямо вас?
— Великодушие! — процеди през зъби тя и старецът веднага я прониза с мрачен поглед.
— Достатъчно — проговори той и в тихия му глас прозвуча строг авторитет. — Следвайте ме или ще ви повлекат за косите. За гордостта ви е препоръчително да вървите сама.
Прав беше, разбира се. Тя не беше коя да е. Жените от семейство Бърк не хленчеха. Може би трябваше да благодари на стареца за съвета му. И без това гордостта й беше болезнено засегната, след като трябваше да моли ужасния Джамил Решид, и то за какво? Да бъде снизходителен към естествената й женска срамежливост! Очакваха я много по-страшни неща. Но нямаше да моли за нищо, никога вече!
Последва чернокожия евнух и дори не трепна, когато на вратата към тях се присъединиха личните му телохранители. Изведоха я от сградата в големия двор, където бяха спрели носилките, а оттам влязоха през сводеста порта в огромна градина. Голямата двойна врата с железни шипове, висока повече от четири метра, глухо хлопна зад тях.
Шантел забави крачка и внимателно огледа осмината добре въоръжени евнуси, застанали на стража пред масивните врати, през които им предстоеше да преминат. Някакво предчувствие й прошепна, че това е последната порта, която се затваря зад нея. Тук беше входът към харема Минеше ли през него, вече нямаше връщане. Шантел Бърк щеше да бъде мъртва за света.
Паниката, която я завладя, нямаше нищо общо с разума или собствените й желания. Тя отстъпи крачка назад и понечи да хукне като подгонена, без да знае накъде, но нечие желязно рамо моментално препречи пътя й. Стражите веднага я обградиха и мъжът зад нея я побутна с ръка — меко, но достатъчно силно, за да се раздвижат отново краката й. Само че ужасът не искаше да я напусне и тя щеше да изпищи, да се отбранява и да загуби достойнството си, ако именно в този миг не беше срещнала бдителния поглед на Хаджи, който безмълвно я предупреждаваше колко са напразни усилията й. Обграждаха я половин дузина едри чернокожи, други осем стояха пред нея, а двама от тях вече отваряха съдбоносните порти.
Гърбът на Шантел се скова, но коленете й омекнаха. Евнухът зад нея побърза да й помогне и тя разбра, че той наистина й помага, а не просто я бута напред. После тежката порта се затвори зад тях с оглушителен трясък и гръмкото ехо прозвуча като погребална камбана в ушите на Шантел. Младата жена затвори очи, спря и се вслуша. Почувства почти физическа болка при мисълта, че всичко е свършено. Беше влязла в ад, от който нямаше измъкване.
— По-леко ли ви е вече, Жахар?
Шантел отвори очи и смаяно изгледа Хаджи Ага. Откъде знаеше какво става в душата й? Е, може би не беше толкова трудно да се отгатнат мислите й. Бяха я затворили тук, и то завинаги. Вече нямаше срещу какво да се бунтува. Но тя не отговори на този мъж, който беше олицетворение на върховния авторитет в харема. Беше я избрал сред многото жени в дома на роботърговеца, а можеше да избере всяка друга. Той беше виновен, че е попаднала тук, че е станала собственост на мъж, достоен единствено за омраза.
Тя се обърна и впери поглед в лицето на чернокожия, който й помогна да не се строполи на земята. Беше нубиец като останалите, едър, мускулест и тъмен като греха, но в кафявите му очи светеше доброта, която го отличаваше от другарите му. Шантел му се усмихна с истинска благодарност и той я разбра без думи. Ухили се насреща й с ослепително бяла усмивка. Младата жена веднага почувства облекчение, възвърна си самообладанието и усети, че все пак не е съвсем изгубена в този чужд свят.
— Как се казва този човек? — попита тя Хаджи Ага, който освобождаваше стражите, тъй като вече бяха влезли в харема.
— Той е мой роб, Жахар. Името му не е от значение за вас.
— Защо, по дяволите, не отговаряте дори на един прост въпрос? — изфуча тя, без да премисли последствията от думите си. — Аз съм пленница тук и няма къде да ида. Толкова много ли искам от вас, като ви моля да ми кажете едно име?
Хаджи Ага рязко спря и Шантел стреснато отстъпи крачка назад. Едва сега усети колко нахално беше прозвучал гласът й. Но по дяволите приличието! Тя беше Шантел Бърк, жена от благороден произход, все едно как я наричаха тези варвари. Още от самото начало трябваше да им даде да разберат, че не могат да се отнасят с нея както си искат, да я унижават или пренебрегват. В никакъв случай нямаше намерение да умре в незнание, макар че ориенталските мъже явно предпочитаха глупавите жени.
— Кажете ми, толкова много ли искам от вас? — повтори доста по-меко тя, когато очите му злобно светнаха насреща й.
Евнухът дълго време не каза нищо, после внезапно реши да тръгне напред и тя трябваше да го последва. След малко сърдито промърмори:
— Казва се Кадар, щом толкова искате да знаете.
— Благодаря — отговори с милостива усмивка Шантел.
Хаджи изръмжа нещо и ускори крачка.
Влизаха все по-навътре и по-навътре в харема, безброй врати се затваряха зад тях, вървяха по лабиринт от коридори, проходи и облицовани с плочки зали, слизаха по тесни стълбички, които ги отвеждаха в малки дворове, после през дълги, украсени с колони ходници, по които блестяха десетки запалени свещи, покрай красиви градини, осеяни със сводести беседки, блещукащи като перли на лунната светлина.
Дори в този късен час срещаха по пътя си много хора, най-често жени, слугини или робини от харема, които се познаваха по белите памучни шалвари и туники. Очевидно тази носия беше обичайна за нисшите класи. Множество евнуси тичаха насам-натам. Видяха и няколко момчета с ярки одеяния, кастрирани пажове, както с ужас узна Шантел.
Наложниците разглеждаха новодошлата с любопитство, враждебност или изненада. Но прислугата веднага свеждаше глави при вида на Хаджи Ага, който минаваше край покланящите се хора с равнодушно изражение на лицето.
— Защо всички ви се кланят? — не можа да се сдържи Шантел.
— Аз съм черният главен евнух.
— Така ли? Следователно сте третият по важност човек на Барка, господарю?
Евнухът я изгледа с известно учудване.
— Откъде знаете това?
— Имах ужасно упорит учител, докато пътувахме насам. Той беше сигурен, че ще ме вземат в палата и подробно ме осведоми за реда, който цари тук. Обикновено не забравям наученото, дори когато обстоятелствата не са били от най-добрите.
— Изучихте ли и йерархията в харема?
— Ако говорите за кастовата система, която поставя някои жени на по-високо стъпало от другите — да.
— Разкажете ми.
— По-добре не — отговори отвратено тя. — Направо неморално е да се бориш за издигане в по-висша каста, като…
— Говорете — заповяда безизразно той.
Шантел беше принудена да се подчини.
— И така, на най-долното стъпало са наложниците, или одалиските, тези, които все още не се радват на вниманието на господаря си. Следва така наречената гозде, жената, която е забелязана, но още не е… — Тя млъкна и цялата се изчерви.
— Още не е повикана за аудиенция — помогна й Хаджи.
— Да. Чудесно се изразихте — усмихна се облекчено Шантел. — После идва икбал, жената, която често отива на аудиенция. Това са бившите и настоящи фаворитки. Най-високопоставени са кадъните,
