— Дори когато става въпрос за годеницата ви?
Дерек се усмихна на напомнянето му. Дни наред не беше мислил за Каролайн.
— Обичам я от цялото си сърце, но нямам намерение да й бъда верен съпруг и няма да се сърдя, ако и тя си намери любовник. Чувствата ми към нея няма да се променят.
— Станал сте повече англичанин, отколкото си мислех.
— Тук живях десет години, а там — деветнадесет, Омар. Да не мислите, че съм същият като Джамил?
— Не. Но му приличате повече, отколкото предполагате — отговори замислено Омар.
Дерек много се учуди, особено след бичуването, на което бяха станали свидетели току-що. Беше ужасен, когато брат му не прекрати веднага жестокото наказание.
Омар изобщо не се трогна.
— Радвам се, че имахте случай да видите как бързо реагират нубийците на всяка заплаха.
— Но постъпката на негърката беше съвсем безобидна! — извика възмутено Дерек. — Как можа да прояви такава жестокост?
— Доколкото разбирам, упреквате го, че я даде на стражите? — усмихна се Омар, за когото няколко удара с камшик не бяха нещо, заслужаващо внимание. — Няма защо да се тревожите. Свободните от служба са само шепа хора и няма да й навредят особено много. А раните бързо ще зараснат.
Везирът не счете за нужно да добави, че робинята и без това не беше девствена, следователно не беше достойна за вниманието на владетеля и щеше да му служи само за забавление.
— Освен това нали трябваше да се даде урок на другите две жени.
Хубав урок, помисли си горчиво Дерек. Русата англичанка се стресна от тази проява на жестокост. Сега Джамил я отвращаваше и дори фактът, че беше изпълнил молбата й, не можеше да промени отношението й към него.
Дерек с усилие се постара да отклони мислите си в друга посока.
— Мисля, че вече не е нужно да ми представяте целия харем — обърна се той към Омар. — Дайте ми само имената на жените, към които Джамил не изпитва дори симпатия.
— Но той ще се разгневи, като се върне и установи, че не е принесъл нищо в жертва, докато вие…
— Не се грижете за това, Омар — прекъсна го меко Дерек. — Непременно ще повикам поне една от фаворитките му. Това вероятно ще му бъде достатъчно.
Дерек отлично знаеше коя жена беше достойна да сподели леглото му. Беше сигурен, че една от фаворитките на вечерята при Джамил беше изчезналата от Англия Чарити Уудс.
— Благодаря ви — проговори неочаквано Омар и го изненада насред мислите му.
— За какво?
— За това, че обичате брат си.
По-късно, когато Дерек се оттегли в стаята си, той дълго не можа да заспи. Образът на русата англичанка не изчезваше от съзнанието му. Коя беше тя? Дали името й не му беше познато?
Не че това беше кой знае колко важно. Принцеси, светски дами, селянки — тук всички бяха еднакви. След нещастието да бъдат хванати в плен те ставаха робини, използвани, унижавани, продавани и препродавани, дори убивани по волята на господарите си. А след като беше чул обясненията на Хаджи Ага за залавянето на англичанката, Дерек вече знаеше, че макар и непряко, той също е отговорен за нещастието й. Но не можеше да намери точни думи за онова, което изпитваше. „Ирония на съдбата“ — беше казал Джамил, ала изразът беше твърде мек, особено сега, когато тази млада жена беше станала негова собственост.
Какво щеше да стане с нея? Дерек много добре знаеше какво искаше да направи. Още от момента, когато вдигнаха булото й, очите му не можаха да се откъснат от нея. Вярно, дори за неговия вкус тялото й беше твърде мършаво. Жените трябваше да имат поне малко плът! Но когато двамата с Джамил застанаха точно срещу решетката към тъмната стаичка, всичко останало загуби значението си. Дерек усети нарастваща възбуда, защото знаеше какво ще последва. С нетърпение изчака Джамил да отстъпи настрани, а когато видя малките, съвършени гърди, тялото му веднага реагира. Цялото му същество закопня да я прегърне и да я направи своя.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Шантел седеше с подвити под себе си крака на безформената синя възглавница. Беше притиснала ръце пред гърдите си като за молитва. Побелелите им кокалчета издаваха вълнението й. Възглавницата служеше за стол, защото тук такава мебел беше непозната. Столове нямаше нито в двореца, нито в цяла Барка, доколкото можеше да прецени.
На отсрещната страна, приседнал пред ниска масичка, Хаджи Ага пиеше на малки глътки втора чаша от гъстото, сладко питие, наречено турско кафе. Чашата, предложена на Шантел, така си и изстиваше недокосната. До стената, също на възглавница, се беше разположил писарят. Ръката му почиваше върху плочата за писане в очакване разпитът да продължи. В стаята бяха само тримата.
А това си беше истински разпит, ровене в живота на Шантел от деня на раждането до деня на пленяването й сред крайбрежните скали на Дувър.
Име, семейство, дом, обществено положение, дори дата на раждане — искаха от нея всичко. Възпитанието й, образованието, което беше получила, бяха нещо второстепенно. Не се заинтересуваха особено нито от културните й познания, нито от умението й да свири на пиано, да плете фини дантели, да пее с добре школуван глас, да язди или да управлява лодка. Главният евнух прояви известно любопитство само при споменаването на умението й да вдига платна. Той задаваше въпросите, а писарят грижливо записваше всички отговори.
Ако след церемонията по приемането й от владетеля Шантел не се намираше в състояние на душевно изтощение, тя никога не би отговаряла така подробно и почти равнодушно на тези безсрамни въпроси. Но мислите й все още кръжаха из съседното помещение и от време на време тялото й потръпваше от страшния спомен.
Когато най-после разумът й се отърси от вцепенението, вече нямаше много за казване. Тя вдигна очи към главния евнух и изтръгната внезапно от летаргията, рязко попита:
— Какъв е смисълът на този подробен разпит? Мислех, че всеки, който пристъпи прага на този ад, е длъжен да забрави миналото си.
Старецът се усмихна на думите й. Смелостта и упоритостта, проявявани в началото от новите робини, бяха за него неизчерпаем източник на забавление. Много скоро обаче всички се научаваха да се боят от главния евнух. Даваше една седмица на тази ослепителна блондинка, докато придобие почтителен тон и смирено държание. Тогава нямаше да се осмели да му задава такива въпроси.
— Права сте — отговори милостиво той. — Но преди да забравите миналото си, ние записваме всичко необходимо от него за в случай, че все пак ви потърсят.
— За откуп, искате да кажете. За да знаете каква сума да поискате.
Той кимна, но счете за нужно да добави:
— Във вашия случай надали ще се стигне дотам.
— Защо? Нали ви казах, че съм богата наследница?
— Но кой би предположил, че сте се озовали чак тук?
Старецът имаше право, но тези прости думи прозвучаха отчайващо от устата му. Много й се искаше да му изкрещи в лицето, че ако узнае за пленяването й, английският консул в Барка настойчиво ще поиска да я освободят. Но не биваше да издава тайната си надежда да се свърже по някакъв начин с дипломатическия представител на своята страна. Макар че надали имаше шанс да я осъществи. Много по-добре щеше да бъде, ако Джамил Решид беше решил да я отпрати.
— Не прибързвате ли малко с този разпит? — промърмори гневно тя. — Все още не е сигурно дали…
