колебанието му беше предизвикано по-скоро от начина, по който внезапно се смекчиха очите и устните й. Под влияние на изненадата страхът и омразата бяха изчезнали.
Той я изненада още повече, като й отговори на перфектен френски език. С право очакваше, че английската аристократка го владее отлично.
— Мое право е да променям мнението си.
— Бихте ли променили и вече взетото решение и за бедното пребито момиче?
— Интересно. Защо първо не ме помолихте да променя решението си за вас самата?
— После ще се върнем на това.
Джамил едва не се изсмя. Беше освежително поне веднъж да поговориш с истински смела жена. Неговите не си позволяваха да дискутират с господаря си, макар че много от тях сигурно биха го направили с удоволствие. Той ги милваше и глезеше, но никоя от тях не забравяше мощта и пълната му власт над живота й.
— Ако ви позволя да изкажете желанието си, за какво ще ме помолите?
Очите й се разшириха. Сериозно ли говореше, или въпросът беше чисто реторичен? Във всеки случай тя нямаше избор. Съвестта й не го допускаше. Съдбата на негърката беше вече подпечатана, но не и нейната. Щом беше владетел на този град, харемът му сигурно беше огромен. Съществуваше някаква вероятност да я забравят, да изчезне сред стотиците робини. Не биваше да губи надежда.
— Африканката — отговори тихо тя.
— Искате да я задържа, вместо да я пратя обратно?
— Не. Отменете останалата част от наказанието.
Джамил се обърна и веднага се разпореди. Шантел смаяно наблюдаваше как предадоха заповедта на пазачите пред вратата. После отново се обърна към него, не знаейки как да реагира на този жест за помирение.
— Къде ви е благодарността, англичанко?
Шантел веднага разбра какво се очаква от нея и съвсем не се зарадва.
— Благодаря — отговори с остър глас тя.
— Какво? Нима не се оправдах в очите ви?
— Помилвахте чернокожото момиче, но това не е достатъчно, за да се забравят ударите с камшик — отвърна гневно тя.
— Така мислите вие — заяви делово той. — Тя обиди владетеля, а това е престъпление. Желаете ли да узнаете какво още не е позволено? — Предупреждението беше недвусмислено и Шантел уплашено примигна. — Аха, както виждам, припомняте си, че не ме намерихте достоен за любов. Но ви уверявам, че ще промените мнението си, Жахар, ако пожелая да ви задържа. Хайде да решим това още сега. Вие ли ще отворите елечето си, или да го направя аз?
Тялото й се вцепени и по лицето й отново се изписа предишната смесица от страх и безсилна ярост. Но беше ли достатъчно сплашена, за да се подчини?
— И вие ли ще ме заплюете? — попита рязко глас той.
Нямаше да го направи. Искаше да се върне при Хамид Шариф, но нямаше да понесе онова, което щеше да й се случи, преди да я отведат обратно.
Тя поклати глава и сведе очи. Джамил с изненада установи, че гласът й прозвуча умолително:
— Моля ви, трябва ли да го правите пред толкова много хора?
— Те са само роби, англичанко, също като вас — обясни той. Но все пак удовлетвори молбата й, макар и само заради Касим. — Добре. Елате по-насам, за да ви виждам само аз.
Махна на нубийците да се отдръпнат и пристъпи към стената. Шантел покорно го последва, въпреки че се противеше с цялото си същество. Беше обърната с гръб към публиката, но помещението си оставаше пълно с хора и всичко в нея се възмущаваше, че трябва да изтърпи подобно унижение. Никой нямаше право да се отнася така с нея! Да не мислеше той, че всичко му е позволено! Господи, как го мразеше!
Застана срещу него със сведена глава и свити юмруци. Но това също не беше позволено, затова пашата я хвана под брадичката и я принуди да го погледне в очите.
— Отново правя онова, което вие искате, англичанко. Чакам.
— Не мога — пошушна плахо тя.
— Разбрах.
Но това не означаваше помилване. Много й се искаше да го удари през ръката, когато посегна към елечето. Но щом заради едно заплюване набиха момичето с камшик и искаха да го дадат дори на стражата, какво ли щяха да сторят с нея, ако удари богоподобния владетел? Дали нямаше веднага да посегнат към камата вместо към камшика?
Когато почувства как тънкият плат се отметна от гърдите й, Шантел простена. Без да виждат нещо, очите й се насочиха към решетката на отсрещната стена. Никога на беше изпадала в подобно положение и цялата пламтеше от срам.
Той пристъпи по-близо до нея и меко проговори:
— Покрийте се, Жахар. Хаджи Ага ще ви вземе със себе си. Трябват му данните ви.
Шантел сякаш се събуди от сън и плахо попита:
— Значи не ме отпращате?
Но Джамил не отговори. Интересът му към нея вече беше угаснал и той насочи вниманието си към португалката.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
— Е? — попита Омар, когато отведоха и последното момиче и Джамил се оттегли.
— Русата — отговори без колебание Дерек.
— А другите две?
— Доколкото разбрах, с негърката въпросът е приключен.
— Не, ако я поискате.
— И да се боря с враждебността й? Не, благодаря. Русата ми е достатъчна. Сам ще я платя.
— Джамил няма да иска и да чуе.
— А какво ще стане с нея, когато нашата работа свърши? Ами с другите жени, които ще викам при себе си? Още не сте отговорили на въпроса ми.
— Ще им дадат голяма зестра и ще ги продадат на добри съпрузи.
— Господи Исусе! — промълви като на себе си Дерек. — Защо веднага не ми го казахте?
— Каква е разликата? Повярвайте ми, Джамил няма да има нищо против, ако използвате половината му харем. Даже ще ви бъде благодарен, защото ще намали броя на жените си и ще живее по-спокойно. Да не си мислите, че ще задържи наложниците, които сте викали при себе си?
— Нямах време да помисля по този въпрос. Но съм сигурен, че надали ще ми благодари, ако се възползвам от всичките му любимки.
— Точно затова ви набави собствена — засмя се Омар.
— Ами жените му? — изръмжа Дерек. — И тях ли ще отпрати?
— Все пак те са майки на синовете му. Сигурно ще останат в харема.
— Но никога няма да ги докосне? — възмути се Дерек.
— Това не бива да ви тревожи…
— За Бога, Омар, не бъдете толкова деликатен! Аз не се отказвам от уговорката ни, но държа да знам истината.
Без да го погледне, Омар отговори:
— Не. Никога няма да ги повика в леглото си.
Дерек шумно въздъхна.
— Бях забравил колко е силен собственическият инстинкт у ислямските мъже, особено що се отнася до жените.
— Вие не сте ли такъв? — попита скептично Омар.
Дерек помисли малко и отговори:
— Не, не бих казал такова нещо.
