— Вие нищо не разбирате! Отдавна сте тук и сте започнали да мислите като тях. Действате като мюсюлманка. У вас не е останало нищо английско, иначе нямаше да ме принуждавате да извърша подобно нещо.
— Не ви принуждавам аз, Жахар. Такава е била Божията воля. Тя ви доведе тук, направи ви робиня и ви отне възможността за избор. Затова се подчинете на господаря си, иначе ще си носите последствията.
— Рахин — прекъсна я малко нервно Хаджи. — Нямаме време за приказки.
— Знам — въздъхна тя и се извърна настрани. — А ако се възпротиви срещу Джамил и го ядоса… Жени са умирали и за много по-малко от това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Магически думи: „Направи го или умри.“ Още преди да разбере дали това е истина, Шантел трябваше да се подчини. Беше ужасена и кипеше от гняв, ала не беше загубила разума си. Би направила много, за да запази девствеността си — но нямаше да умре заради нея.
Почти не чуваше гласа на Хаджи Ага, докато вървяха бързо по безкрайните коридори към покоите на владетеля. Не възприе нищо от дадените й в последната минута нареждания и напътствия. Много добре знаеше какво я очаква. Вашти подробно беше описала деянието и думите й кънтяха в ушите на младата жена:
Това описание измъчваше непрекъснато Шантел и тя не разбра нищо от сложните начини за прелъстяване и възбуждане на мъжкото желание, които описваше учителката й. Нямаше никаква представа как ще му достави удоволствие. Още повече че трябваше да задоволи точно него — мъжа, когото мразеше и от когото се отвращаваше.
В цялата работа имаше обаче и нещо смешно, което й помагаше да не полудее окончателно. Връх на глупостта беше, че цял куп хора са се втурнали да се косят за сексуалните удоволствия на един-единствен човек. Всяка жена, всеки евнух, всички робини мислеха само за едно: господарят да е доволен.
Шантел се опита да се усмихне, макар че много й се искаше да заплаче. Във всеки случай положението й беше ужасно. Унизително беше да си представя, че е избрана да бъде главната съставна част на тазвечерното меню.
Ето че дойде и нейното време. Предстоеше й да направи съдбоносната крачка… Но не, не може да бъде! Това е само лош сън…
— Ще се изправите едва когато ви заповяда.
— Да се изправя?
Шантел стоеше пред затворената врата. Обърна се бавно и очите й срещнаха загрижения поглед на Хаджи Ага.
— Жахар, нима не чухте нищо от онова, което ви казах?
— Аз… Съжалявам, не чух. Повторете го, ако обичате.
— Късно е вече — отговори раздразнено евнухът. — Запомнете, че трябва да паднете по лице пред него и да се надигнете чак когато ви нареди. Правете само онова, което поиска от вас, и всичко ще мине добре. Моля се на Аллаха да не е сърдит за забавянето.
— Какво забавяне?
— Нареди да ви доведем веднага.
— Защо?
— Аллах знае — въздъхна тежко Хаджи.
С рязък жест той издърпа покривалото, което закриваше долната част на лицето й, отвори вратата и придружи Шантел до средата на просторното помещение. Тъй като нямаше доверие в младата жена, евнухът потегли ръката й, докато тя се отпусна на колене. Доволно отбеляза, че е склонила глава към земята, и напусна стаята заднешком.
Но постъпката на Шантел не изразяваше страхопочитание. Веднага след влизането си тя сведе глава и скри очите си, решена да остане колкото се може по-дълго в това положение — по простата причина, че не желаеше да вижда пашата. А в тази поза й беше най-лесно да го стори.
Не знаеше къде е застанал той. Може би още не е пристигнал. Нито го чуваше, нито усещаше присъствието му. Или не? О, да, някой я наблюдаваше и това беше извънредно неприятно.
Дерек предпочете да мълчи, защото съвсем не беше сигурен в гласа си. Струваше му се, че е чакал цяла вечност. А бяха минали само четири дни. Мрачни, нерадостни, но изпълнени с надеждата, че един ден ще се смее на себе си и на проблемите, които създаваше въображението му. Моментът настъпи, но не му беше до смях. Младата жена беше пред него: още по-възбуждаща, отколкото я помнеше, въздушна, гъвкава, негова.
Но девствена. Непременно трябваше да си го повтори, иначе щеше да скочи и да я отнесе в леглото.
— Станете и ме погледнете.
Не: „Дайте да ви видя“, защото вече я виждаше. Проклети да са очите му!
Шантел се скова при звука на гласа му, но не помръдна. Искаше й се да се изправи, но я беше страх, че само след минута ще се озове в прегръдките му.
— Знаете, че трябва да ми се подчинявате във всичко, Жахар, а аз моля само за едно: да ме погледнете. Какво престъпно има в това?
Гласът беше спокоен, почти нежен, но беше същият, който Шантел помнеше: леко дрезгав, дълбок, готов да осъди всяко момиче на брутално изнасилване, после да отмени заповедта и безучастно да я попита не се ли е реабилитирал в очите й. Каквото и да направеше, този мъж никога нямаше да възстанови честта си пред нея.
Седна на пети и видя не само Джамил, но и двамата му телохранители, които стояха до стената отляво и отдясно на широко легло, укрепено с четири колони. Джамил седеше на високото легло, преметнал крак върху крак и скръстил ръце пред гърдите си. Позата му беше толкова английска в своята непринудена отпуснатост, че Шантел не можа да скрие смайването си. Слава Богу, турското облекло намаляваше ефекта от позата и й напомняше, че човекът насреща й няма нищо европейско у себе си. Варварското възпитание, което беше получил, заличаваше зова на европейската кръв.
— Позволено ви е да говорите, нали знаете.
Шантел побърза да сведе поглед. Пръстите й нервно опипваха перлената огърлица, окачена й лично от лала Рахин.
— Нямам какво да кажа.
— Не се бойте, Жахар. Погледнете ме пак или най-добре пристъпете по-близо.
— Да вървя или да лазя?
— Не ставайте нахална. Ако исках да пълзите, щях да ви го кажа.
Бузите й се обляха в ярка руменина. Сигурно щеше да го каже, този негодник! Но студеният тон я подсети, че е по-добре да запази мислите си за себе си.
Заплахата ускори пулса й, но тя смело се надигна и направи няколко крачки към леглото. Ала не го поглеждаше в очите и не можеше да разбере дали поведението й го ядосва.
Наблюдаваше под спуснатите си мигли как той стана от леглото, пристъпи към нея и застана с широко разтворени крака — най-арогантната поза, която беше виждала някога. Протегна ръце и след миг пръстите му се плъзнаха по бузата й.
Върховете на тези мъжки пръсти я опариха като огън. За свое учудване тя дори не трепна, а устреми поглед в дълбокия разрез на снежнобялата му туника, където просветваше медальон от тигрово око. Бронзовата кожа беше покрита с къдрави черни косъмчета. Значи неговото окосмяване не е грешно,
