— Какво толкова казах, та реагира като безумна? — уплаши се Дерек. Но никога не беше очаквал да чуе онова, което последва.
— Ти не си Джамил — пошепна невярващо младата жена. — Кой си ти всъщност?
Дяволска работа!
— Полудя ли, момиче?
Шейла сломено сведе глава.
— Съжалявам, любими. Прости ми… — Но после решително изправи глава. — Не, ти не си Джамил. Познавам мъжа, когото обичам повече от всичко на света. Той винаги идва при мен, когато има нужда от утеха. А ти се дърпаш…
— Млъкни! — изсъска той. — Искаш целият палат да узнае за глупостите ти! Знаеш ли какви страшни слухове ще се разнесат из града? Погледни ме и кажи кой съм според теб!
— Не зная. — Очите й се напълниха със сълзи. — Кажи ми… Кажи ми само, че той не е…
Дерек сложи пръст на устните й и хвърли бърз поглед към бавачките, но те бяха достатъчно далече и не можеха да ги подслушват.
После се взря в Шейла и лицето му веднага се смекчи. Тези жени с безпогрешната им интуиция! Трябваше да й даде някакво обяснение.
— Няма нищо, което би трябвало да те тревожи. Нищичко. Моля те, повярвай ми, Шейла!
Тя кимна и се надигна. После го придружи до вратата.
— Нищо не разбирам.
— Ще разбереш. Само имай търпение и ще получиш отговор на всичките си въпроси. — За момент Дерек я притегли към себе си. Все пак му беше снаха. — Бъди сигурна, че си обичана, Шейла. Не губи вяра!
Младата жена се усмихна колебливо на сбогуване. Тя все още не разбираше, но поне тревогата й за съдбата на Джамил се беше разсеяла.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Шантел беше поканена на гости при Джамил и слугите я отнесоха дотам в носилка. Това я развесели, макар да не й беше особено приятно, че все още я смятаха за болна. Вече се чувстваше много по-добре. Но Джамил не искаше дългият път до покоите му да я изтощи и тя много добре знаеше защо. Всеки в харема го знаеше, защото повечето жени я видяха в носилката. Щом отиваше при него, тя беше длъжна да сподели леглото му. Това се очакваше от всяка жена и тя трябваше да се научи да преодолява неловкостта си, особено ако Джамил сдържеше обещанието си и викаше само нея.
Когато се появи в жилището му след вечерната молитва, Джамил не беше сам. До него седеше възрастният мъж, когото вече познаваше, и двамата оживено разговаряха. Шантел беше описала стареца на прислужницата си и беше узнала, че става въпрос за великия везир, втория по важност човек в Барка.
Стана й много неприятно, като го видя, защото си припомни нелюбезното му държание онази вечер. Днес също я изгледа сърдито. Очевидно възразяваше срещу решението на Джамил да я задържи, въпреки че двамата още не бяха завършили разговора си.
— Няма никаква разлика, Омар — тихо казваше Джамил. — Той ми е брат. Трябва да отида.
— В никакъв случай, особено след последното покушение. Никой не очаква това от вас. Пък и вие дори не го познавате…
Джамил направи нетърпелив жест с ръка и Омар отново погледна към Шантел.
— Отпратете я, докато свършим.
— Не. Вече свършихме. Мой дълг е да присъствам на погребението на брат си, дълг на владетел — подчерта той.
— По дяволите дългът! Диванът единодушно гласува против. Вслушайте се в гласа на съветниците си.
— Трябва ли?
Омар вдигна ръце.
— Аллах да ни пази от човек, който обича да рискува. Да не мислите, че ония фанатици ще се стреснат от светостта на погребалната церемония? Най-спокойно ще се смесят с множеството и ще ви чакат да се появите. Не могат да си позволят да изпуснат такъв благоприятен случай. Нищо друго не би могло да ви измъкне от палата.
Шантел смръщи чело. Вече беше чувала това — казано с почти същите думи.
— Джамил!
Владетелят дори не вдигна очи.
— Бъди търпелива, Жахар, ей сега ще свършим.
— Но, Джамил, аз вече съм чувала тези думи!
— Какво? — извърна се смаяно той.
— Онова, което ви каза везирът: че нищо друго не може да ви измъкне от палата. Каза ги някаква жена в хамама.
— Доста объркано говориш, Жахар. Ела при нас и ни разкажи какво си чула.
Тя се приближи колебливо. Този път Джамил я гледаше мрачно. Не биваше да прекъсва разговора им. Очевидно починалият беше брат на владетеля и Джамил тъгуваше за него.
— Е? — подкани я Дерек.
— Много съжалявам за брат ви — започна тя, но той направи нетърпелив жест с ръка и тя побърза да разкаже за случката в хамама. После внезапно извика: — О, Боже! — Очите й се разшириха от ненадейното прозрение.
— Какво има?
— Досега не виждах никакъв смисъл в чутото и почти го бях забравила. Тогава изобщо не знаех, че искат да ви убият.
— Така ли? Но разказът ти не доказва нищо, Жахар. Кой знае за какво е говорила жената.
— Прав сте, но… Брат ви дете ли беше?
— Да, но какво общо има това?
— Как е умрял?
Шантел виждаше, че Джамил вече губи търпение, но той въпреки това й отговори:
— Изглежда, се е задушил по време на ядене. Но не се знае дали е попаднала храна в дробовете му, или някой му е помогнал.
— Мислите ли, че е било убийство?
— Той беше слабичко момче и някой мъж без особени усилия би успял да притисне нещо върху лицето му, докато се задуши. Бил е сам, защото слугите били повикани някъде другаде. Когато се върнали, Мурад лежал мъртъв на земята.
— Ако са го убили, причината е само една: да ви примамят вън от палата — намеси се Омар. — Иначе защо да премахват момчето…
— Омар!
— Но, Джамил, той е прав — промълви тихо Шантел.
— Не е сигурно, че…
— А сега ме чуйте добре, ако обичате — прекъсна го решително тя. — Жената попита Али: „Как стои въпросът с момчето?“ и когато мъжът отговори нещо, заповяда: „Върви и свърши работата. Нищо не може да го примами вън от палата, но това може и да го измъкне. После обаче очаквам конкретни резултати. Не се мотайте повече или няма да видите нищо от мен. И не смей да ме мамиш, Али.“ След това двамата се отдалечиха и не чух нищо повече.
Джамил размени дълъг поглед с Омар. Старецът се усмихваше, докато владетелят изглеждаше полуразвеселен, полузагрижен, и Шантел се обърка.
— Май „нашият приятел“ напразно отиде чак в Истанбул — отбеляза тихо Омар.
— Наистина, така изглежда — отговори Джамил и смарагдовозелените очи отново се впиха в Шантел. — Коя беше жената, Жахар?
