дори ми нареди да тръгна с теб напред, но разбира се, аз се върнах за нея.
— Добре, Лоренцо, но защо? Защо е постъпила така?
В отговор Лоренцо само сви рамене.
— Не я попитах. Тя е твоя жена. На мен ми изглеждаше нормално да е загрижена за теб. Освен това не е моя работа.
— Това, че се ожених за нея, не променя чувствата й към мен — отвърна Ханк, но Лоренцо не му обърна внимание и продължи.
— Същата нощ Сам чака заедно с мен в продължение на дълги часове, докато докторът се грижеше за раните ти. Тръгна си чак когато той я увери, че ще живееш. След това на следващия ден пак дойде да те види, но ти все така беше в безсъзнание. Сам си отиде, когато ти започна да бълнуваш в съня си.
— Какво казах?
— Едно име — усмихна се Лоренцо. — Името на друга жена.
Ханк се намръщи.
— Говори ли с нея след това?
— Да, но съвсем за кратко.
— Каза ли ти защо не е настояла да ме арестуват?
— Не.
— По дяволите, какво тогава ти е казала?
— Само това, че никой няма да оспорва правото ти върху земята. След това ме накара да обещая, че ще остана с теб.
— Значи е разбрала, че земята с продадена на мен?
— Да.
— В такъв случай разбирам — отвърна тихо Ханк, но в него отново се надигна гняв. — Съжалявала ме е.
Лоренцо запази мълчание.
— Саманта знаеше, че земята е била отнета от семейството ми преди много време. Съчувстваше на „братовчед“ ми, сега изпитва същите чувства към мен. Нямам нужда от съжалението й. По-скоро ще й върна земята, отколкото да й позволя да ме съжалява!
Лоренцо бе искрено изненадан.
— Но какво значение има това сега? Тя тръгна по своя път, а ти по твоя. Нали получи каквото искаше.
— Другото е по-важно.
— Защо?
— Защото така!
Лоренцо остана загледан след Ханк, който просто излетя от стаята. Разбираше много добре откъде идва мрачното настроение и недоволството на приятеля му. Причината не бе в трудностите, които преживяваха в момента, а в Саманта Кингсли Шавез, собствената му жена.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
— Кой, но дяволите, ви позволи да влезете тук? — Хамилтън Кингсли ядосано се надигна иззад бюрото си, а лицето му почервеня от нахлулата в него кръв. — Всъщност, кой ви е пуснал е без значение. Просто се махайте, Шавез. Изчезвайте оттук!
Ханк пропусна тези думи покрай ушите си и се приближи още повече до бюрото на Кингсли.
— Дойдох с определена цел, сеньор.
— Отмъщение? Трябваше да се досетя.
— Не — отвърна остро Ханк. — Не идвам, за да си отмъщавам. Предпочитам изобщо да не си спомням времето, което прекарах тук.
— Тогава защо сте тук? — попита подозрително Кингсли.
— Както сам виждате, възстанових се напълно — отвърна Ханк със спокоен тон. — Освен това съм честен човек. Приемам, че по този начин вие получихте справедливост.
— Дори нещо повече, като се имат предвид и престъпленията, които извършихте. Ако преди знаех това, което знам сега…
— Това няма да ни отведе никъде, сеньор, фактът е, че имахте възможност да наредите да ме арестуват, но не се възползвахте. От това мога да си извадя само едно заключение — че и вие като мен искате да забравите цялата история.
— Това съвсем не е моя заслуга, мистър — отвърна студено Хамилтън. — Ако зависеше от мен, щяхте да гниете в затвора през целия си живот!
— Тогава защо?
— Защото така поиска Сам.
— Защо?
— Един господ знае! — изкрещя Хамилтън. — Какво значение има това за вас? На свобода сте. Получихте каквото искахте.
Ханк се намръщи. И този мъж, подобно на приятеля му Лоренцо, мислеше, че трябва да е доволен. Никой от тях не знаеше колко важно бе за него да разбере защо Саманта бе застанала на негова страна.
— Искате да кажете, сеньор, че позволявате на дъщеря си да наложи своето, без дори да ви даде обяснение? Но това просто не е за вярване.
— О! — Хамилтън направи жест на отвращение с ръка. — Саманта каза, че земята означавала повече за вас, отколкото за нея. Чувствала, че… сте изстрадали достатъчно.
Очите на Ханк се присвиха в тесни цепки.
— Така. Както и подозирах, направила го е от съжаление към мен.
— Съжаление? — разсмя се Хамилтън. — Не познавате дъщеря ми!
— Това е единственото разумно нещо, което чух досега.
— Мислете каквото си искате. Нямам намерение да стоя тук и да споря с вас.
— Тогава ще се срещна със Саманта.
— Не, няма да го направите — отвърна Хамилтън със студен и категоричен тон.
— Тя разведе ли се вече с мен? — Ханк го погледна право в очите.
Хамилтън се отпусна уморено на стола си.
— Не, съжалявам, но ще те разочаровам. Не го е направила.
— Тогава имам право да я видя.
— Не и в моя дом. В случай че все още не ти е ясно, ще ти кажа, че не си добре дошъл тук, Шавез. Кажи за какво си дошъл и се махай оттук.
Върху лицето на Ханк потрепна мускул. Беше изправен пред неразбиваема стена и го знаеше. Бе дошъл сам, не искаше да предизвиква повече враждебност от страна на Кингсли, като демонстрира сила. Защо бе очаквал нещо друго?
— Тук съм, за да изискам обратно гаранцията за плащане, която ви оставих — отвърна сковано Ханк, като остави на бюрото банков чек.
Хамилтън взе чека, на лицето му бе изписано смайване.
— Изобщо не си мислех, че ще се стигне до това. Да не би случайно да си забогатял?
— Точно така.
Хамилтън искаше думите му да прозвучат саркастично, но не се получи така.
— От моите мини? — изсъска той. — Господи! Плащаш ми от моите собствени мини!
— Щеше да е наистина интересна ситуация — ако беше истина — отвърна намръщено Ханк. — Не, сеньор, медните мини не ми посят печалба, изкарват едва колкото да могат да съществуват. Тези пари идват от Колорадо от сребърна мина.
— Голям удар?
— Поне така казва партньорът ми.
— И това ако не е късмет! По дяволите, Шавез, вие като че ли можете да попаднете и в най-
