Саманта въздъхна и кимна в знак на съгласие. Цялото тяло я болеше от умора. Мечтаеше да заспи, за да забрави поне малко за този кошмар. Поне малко.
Лоренцо я придружи до хотела, където преди бе отседнал баща й. Няколко кратки въпроса към човека зад гишето и научиха, че той и сега е тук. Този човек не прояви никаква любезност. Когато Саманта помоли да наеме стая, той й хвърли бърз поглед, след което настоя да му се плати предварително. Но Саманта нямаше пари, нито пък щеше да приеме от Лоренцо.
— Баща ми е отседнал тук. Той ще плати стаята ми.
— Ще трябва обаче да ми докажете това — настоя служителят от хотела. — Ако бъдете добри да почакате до един час, ще бъда щастлив да запитам мистър Кингсли…
— Ще го направиш, друг път! — прекъсна го грубо Саманта.
— Това не с необходимо. Сам — обади се спокойно Лоренцо, като постави няколко банкноти на гишето.
Но Саманта грабна парите и ги пъхна обратно в ръката му.
— Не. Вече два пъти тази нощ се съмняват в моята самоличност. Сама ще платя за стаята си или ще спя на улицата. Между другото, ако искаш, остани с Ханк, докато се почувства по-добре. Искам, докато си тук, да бъдеш мой гост.
— Ще остана, Сам, защото той е мой приятел. Няма да взема пари за това.
По устните й премина уморена усмивка.
— Това е напълно в твоя стил, амиго, Но ако продължаваш да бъдеш толкова горд, никога няма да забогатееш.
— Виж само кой ми говори за гордост — засмя се той, като й хвърли обратно парите.
Саманта се обърна още веднъж към служителя и извади револвера от кобура.
— Колкото до теб, искам стая, и то веднага.
Младият човек отстъпи назад толкова бързо, че се блъсна в шкафа зад себе си, където висяха ключовете.
— Вземете която поискате! — Човекът бе парализиран от страх, ръцете му трепереха, когато посягаше към ключа.
— Не, глупако — каза Саманта. — Аз ти давам револвера си. Ето. — Тя го хвърли на гишето. — Струва повече, отколкото една нощувка. Ако не си го поискам обратно утре, като не платя или по-късно този ден, можете да ме изхвърлите или да го задържите. Хайде! Ключ!
Той хвана револвера, преди да хвърли ключа към нея, после придоби обидено изражение. Саманта не му обърна внимание. Какво значение имаше какво си мислеше за нея някакъв си лакей?
Лоренцо се сбогува с нея. Нямаше намерение да остане в същия хотел.
— Има и по-евтини места — заяви той, когато тя се възпротиви. — Както сама каза, може и да не забогатея, но и не си позволявам повече, отколкото мога да платя.
Саманта бе твърде изморена, за да спори, и го остави да си тръгне, като обеща да се срещнат по-късно този следобед в къщата на доктора.
Утрото бе вече настъпило. Саманта нае стая на втория етаж. Някъде в този хотел се намираше баща й, най-вероятно спеше. Вече не изпитвате желание да го види. Чувстваше се предадена. Това, разбира се, бе нелогично, тя разглеждащ въпроса само от едната страна. Всичко, което баща й бе направил, го бе направил за нея. Чувствата й бяха неясни и объркани.
Къде остана тази Саманта Кингсли, която искаше да види Ханк хванат, бичуван и екзекутиран? Трябваше да се радва да го види в това ужасно състояние, но вместо това тя се бе предала, обзета от гняв и отчаяние. Защо този факт разкъсваше? И какво щеше да каже на баща си, знаейки какво бе позволил да се случи?
Саманта се хвърли на леглото, притиснала слепоочията си с длани. Много скоро ще намери отговор. Много скоро.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Саманта току-що бе заспала, когато на вратата се зачука настойчиво. Тя запуши ушите си с ръце, но блъскане продължаваше. Един глас непрекъснато викаше името Познаваше този глас.
— Влез! — извика тя, но баща й не можеше да я чуе от шума, който вдигаше.
Вратата се отвори рязко и Хамилтън Кингсли почти нахлу вътре, облечен в безупречен сив костюм. Изглеждащ чудесно въпреки сенките под очите. Саманта забеляза изненадата, изписана по лицето му, след това удоволствието, че пак е при него, накрая устните му се извиха в усмивка, която почти заличи следите от умората му.
— Изобщо не повярвах, че си ти, Сам. Начинът, по който те описаха… Добре ли си? Искам да кажа…
— Да, разбира се. Не изглеждам ли добре? — Саркастичният й тон порази Хамилтън, той отстъпи крачка назад и я изгледа от глава до пети.
— Всъщност изглеждаш ужасно. Какво са ти направили. Сам? Искам да чуя истината.
— Не смей да променяш въпроса!
— Какво? — смая се Хамилтън.
— Как можа, татко? Как можа да позволиш на онези мъже да го измъчват?
— Него? — Хамилтън отстъпи назад и се намръщи. Изглежда, всичко, което Нейт Фиски му бе казал преди малко, беше истина. Не можеше да повярва.
— Значи наистина познаваш Шавез. — Това не беше въпрос, и продължение на мислите му. — Той е бил един от хората на Ел Карнисеро! Прав бях като мислех така.
— А ако ти кажа, че грешиш?
— Бих се чувствал ужасно виновен. Всъщност наистина се чувствах виновен само като си помислех за възможността той да се окаже напълно невинен. Но вече не, за бога!
Саманта погледна невярващо баща си.
— Мисля, че е по-добре да напуснеш стаята ми, татко!
— Какво?
— Казах, напусни! — Тя постепенно извиси глас. — Не мога да говоря с теб сега. Изморена съм и може да кажа нещо, за което после да съжалявам!
— О, не, не, Саманта. — Хамилтън упорито тръсна глава. — Няма да се измъкнеш така. Ще ми кажеш защо помогна на този човек. Засега освободих хората си, но…
— Твоите хора? — изкрещя тя, а очите й изпускаха мълнии. Саманта даде израз на яростта, която я измъчваше, откакто разбра, че вързаният и измъчван мъж бе Ханк. — Искаш да кажеш, твоите платени убийци! Осъзнаваш ли, че миналата нощ бях в много по-голяма опасност с тези мъже, отколкото през цялото време, когато бях отвлечена? Казах им коя съм, но това за тях нямаше никакво значение. Трябваше да застрелям двама от тях?
— Ти какво?
— О, да не би добрият стар Нейт да е забравил да ти каже това, татко? — попита тя с глас, натежал от сарказъм. — Може би също е забравил да спомене и в какво състояние беше човекът, който си им позволил да измъчват? Това, че си им позволил да вършат такова нещо…
Отвращението в гласа й го шокира.
— Хайде, Сам, никой не е бил измъчван.
— Как наричаш ти това да простреляш един човек, когато е вързан и безпомощен? Да изпочупиш пръстите и ребрата му? Господи, дори не можах да го позная! — извика тя, а очите й се напълниха със сълзи. — Гледах право към него и не знаех кой стои прел мен!
— По дяволите, Саманта, нямах представа, че ще стигнат толкова далеч — възпротиви се Хамилтън.
— Това не е извинение! — изфуча тя. — Изобщо не трябва да го предаваш в ръцете им. Трябваше да знаеш що за хора са тези!
— Добре. — Хамилтън се почувства ужасно неудобно. — Направих грешка. Но Нейт ме уверяваше, че може да накара Шавез да говори! Не разбираш ли, Сам? Трябваше да намери Ел Карнисеро. Трябваше да
