изгубваше, започнаха да му се привиждат различни образи. Видя златотърсача от Денвър, надупчен от куршуми, как се влачи бавно по улицата, но оцеля. Видя Саманта с револвер в ръка, готова за стрелби на устните й — триумфираща усмивка. Той обаче нямаше да оцелее, както бе оцелял непознатият от Денвър. Това бе последната му мисъл, преди всички образи да се слеят и да потънат в черната бездна на безсъзнанието.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Преди Лоренцо да успее да спре коня, Саманта скочи и изтича по стълбите на верандата, след което се обърна. Почти бе забравила за Лоренцо.
— Ще почакаш, нали?
— Не мисля така, Сам. Ето, Руфино ме помоли да ти дам това, преди да се разделим.
Саманта хвана вързопа, който Лоренцо хвърли към нея. Дори на слабата светлина успя да види, че това са белите пола и блуза, украсени с дантели, дрехите, с които се бе омъжила. В гърлото й заседна буца. Защо Ханк й оставяше дрехите? За спомен? Проклет да е, защо го правеше?
Е, тя пък нямаше намерение да позволи това да й влияе. Дрехите не предизвикваха у нея сантиментални чувства. Саманта ги пъхна под мишница и направи крачка към Лоренцо.
— Не можеш да си отидеш просто така, Лоренцо. Дай ми възможност да видя баща си, след това ще се върна и ще те изпратя. Преживяхме толкова неща заедно.
Конят му започна да пристъпва нервно, усетил напрежението на ездача.
— За мен не е безопасно тук.
— Глупости? — Възпротиви се тя. — Не си мислиш сериозно, че ще позволя да ти се случи нещо, нали? Ти ме доведе при баща ми и той ще ти е благодарен.
— Не, Сам.
— Много добре, Лоренцо. — Саманта въздъхна и додаде импулсивно: — Знаеш ли, независимо дали си ми помагал или не, твоето присъствие ми е давало кураж. Благодаря ти Лоренцо.
— Сбогом, скъпа. — Прощалните му думи достигнаха до нея като тих шепот.
— Сбогом, Лоренцо. — В продължение на няколко секунди Саманта стоя загледана в отдалечаващата се фигура. Всичко свърши. Но вместо облекчение, Саманта отново почувства буцата в гърлото си. Но не трябваше да мисли за това сега. Баща й чакаше.
Обърна се и бързо влезе в старата къща. От години не бе идвала тук, но помнеше добре това място. Вътре беше тъмно.
Странно. Не бе очаквала, че къщата ще бъде толкова празна, но пък баща й бе тук съвсем отскоро. Мебелите може да не бяха пристигнали. Саманта се зачуди разсеяно дали баща й имаше и легло, в което да спи през нощта.
Тя приближи до старата му стая, а ехото от стъпките и се чуваше надалеч, изпълвайки празния коридор. Не така си беше представяла завръщането си. Но това нямаше значение. Щом като баща й се събудеше… Вратата на стаята беше леко открехната.
— Татко?
Саманта пристъпи вътре. Стаята бе леко осветена, тъй като лунните лъчи проникнаха през задните прозорци, въпреки че не бяха почиствани от дълго време насам.
Кингсли не бе тук. В стаята имаше само един сандък, одеяло и свещ. Саманта се намръщи и извика отново, като бързо се отправи към съседната стая и отвори рязко вратата. И тази стая бе празна. Сърцето й ускори ритъма си, когато пристъпи и в предната стая. Цялата къща беше празна. А Лоренцо си беше отишъл. Наистина ли бе съвсем сама?
Изведнъж проехтя изстрел и Саманта затисна уста, за да спре ужасения си вик. Вързопът с дрехи падна на пода. Тя затаи дъх, а очите й се разшириха от ужас. Лоренцо? О, Господи, дали това не беше капан? Дали баща й бе застрелял Лоренцо?
Светкавично сграбчи револвера, който Лоренцо й бе върнал, когато прекосяваха реката, изтича към входната врата и рязко я отвори. Впи напрегнат поглед в тъмнината, но напразно. Не можеше да види нищо. Сега луната бе скрита от облаци и Саманта не можеше да види по-далеч от предния двор. Понечи да извика, но в същия момент се отказа. Не можеше да определи откъде бе дошъл изстрелът. И подозрението й просто нямаше логика. Баща й нямаше да постави капан на похитителите й, не и тук. И ако той наистина бе някъде навън, не беше ли време вече да се върне и къщата? Не бе ли чул тропота на коня на Лоренцо?
Саманта не знаеше какво да предприеме, Ранчото бе изоставено, по въпреки това някой бе стрелял. Лоренцо? Но точно тогава долови тропота на галопиращ кон, който забави крачка, колкото повече приближаваше до ранчото. Скоро настъпи тишина и когато никой не се появи, Саманта изпита желание да изкрещи.
— Добре ли си?
Саманта стреснато отстъпи крачка назад.
— По дяволите, Лоренцо, направо щях да припадна от страх!
— Съжалявам, Сам. Но когато те видях сама на верандата не бях сигурен дали да се приближа.
— Но аз съм съвсем сама, Лоренцо — отвърна тя. — Татко не е тук.
— Затова ли стреля?
— Не аз стрелях. Ти ли го направи?
— Не, Сам. Помислих си, че по този начин ми даваш сигнал да се върна.
— Не. Аз… аз мисля, че е време да претърсим подробно мястото. Ако вярно си спомням, зад къщата имаше конюшня и склад, а по-нататък няколко къщи. — В този момент я осени една мисъл. — Може би татко е в някоя от тези къщи. Възможно е да я смята за по удобна от тази тук, която съвсем празна. Нали ти сам каза, че днес не е бил в града.
— Но той можеше да се върне тук, Сам.
— И все пак там има някой! — отвърна остро тя, но съжали за гневния си тон и продължи по-меко: — Ще дойдеш ли с мен, за да разберем какво става?
Той кимна неохотно.
— Предполагам, че трябва. Но искам да ти кажа, че нямам никакво желание да се срещам с един разгневен баща.
— Винаги можеш да изчезнеш тихичко, щом го открием — предложи тя, като въздъхна облекчено.
— Повярвай ми, така и ще направя.
Саманта заобиколи къщата, а Лоренцо вървеше зад нея. Дворът беше пуст и изоставен и те трябваше да си проправят път през гъсти храсти, за които Саманта не си спомняше да са били тук преди. Преди още да достигнат хамбара, до тях долетяха сърдити гласове. После двама видяха мъж, който ругаеше от конюшнята, която не можеше да се види поради гъсто израсналите дървета и храсти.
Лоренцо сложи ръка на рамото й, за да спре някое необмислено действие, но Саманта рязко се дръпна. Баща й трябваше да бъде в конюшнята. Но нещо не беше наред. Кой и защо спореше? А изстрелът?
Тя достигна отворената врата и спря вцепенена на прага.
Бързо пристъпи отново в тъмнината, като направи знак на Лоренцо да се приближи.
Баща й не беше тук! Това не можеше да бъде вярно. Онзи беден човек, завързан и жестоко измъчван, целият в кръв.
Хамилтън Кингсли не можеше да има нищо общо с това. Никога!
— Там ли е баща ти, Сам? — прошепна Лоренцо.
— Не, не.
— Тогава…
Тя потрепера, когато гласовете отвътре стигнаха ясно до тях.
— Карате се за нищо. Той не е мъртъв. Само припадна.
— Сигурен ли си, Камачо?
— Да. Още диша.
— Виждаш ли, Нейт, казах ти, че не е мъртъв. Но сега знае какво го очаква.
— Затваряй си устата, Сенки! — изръмжа Нейт. — Вече приключих с теб. Ако ми извъртиш още някой такъв номер, сме извън играта.
