носеха от реката, беше топла и имаше отвратителен вкус. Хранителните запаси бяха на привършване, в резултат на което и мъжете започнаха да стават нетърпеливи.
До следобеда на четвъртия ден Саманта бе изморена от чакане, беше мръсна и потна и въпреки че гордостта не й позволяваше да го признае, миришеше не по-добре от въжето, с които бе заобиколена. Бе придобила загар от силното слънце и ако баща й пристигнеше сега, вероятно нямаше да я познае.
— Нещо не е както трябва, Лоренцо. — Саманта го дръпна настрани от останалите, за да могат да поговорят. — Ти каза един или два дни. Защо баща ми не идва?
Но Лоренцо не знаеше повече от нея.
— Може би не е пристигнал в Ел Пасо. Ако някой го търси, щеше ла го е намерил досега.
— Можем само ла чакаме.
— Без храна? — напомни му тя. — Не, настоявам да ме отведеш до града. Там ще разберем какво се е случило.
— Беше ми казано да чакам.
— Завинаги ли? — сопна се тя. — По дяволите, тогава върви само ти. Никой не те познава. Лесно ще откриеш къде е. Писна ми.
Когато Лоренцо отново поклати отрицателно глава, Саманта се изкуши да го удари.
— Защо? — извика отчаяно тя. — Ами ако се е случило нещо с Ханк? Ако не е могъл да уведоми татко, че съм тук? Тогава ще чакаме тук напразно. — Саманта забеляза, че Лоренцо се замисли, и продължи с настоятелен тон. — Няма да бъде трудно да се разбере дали баща ми с продал земята си в Мексико. Трябваше да я продаде, на Антонио Шавез, братовчеда на Руфино. Трябва само да попиташ. Моля те Лоренцо. Не издържам повече.
Лоренцо отстъпи. Нуждаеха се от храна и той изтъкна тази причина на Диего и Иниго, за да отиде в града.
Докато Лоренцо отсъстваше, Саманта представляваше едно кълбо от нерви, а предчувствието, че й предстоеше чуе лоши новини, не я напускаше. Нещо се бе случило, беше сигурна в това.
Не беше достатъчно, че Саманта бе винаги нащрек, що се отнася до Диего и похотливите усмивки, които й отправяше всеки път, когато му се удаваше възможност. За пръв път бе оставена под негово разпореждане. Фактът, че Иниго беше с тях, не намаляваше безпокойството й. Саманта продължаваше да смята Иниго за страхливец. Ако Диего наумеше да я нападне, той нямаше да й бъде от помощ. Затова облекчението й бе огромно, когато Лоренцо се върна по-късно, малко преди свечеряване. Той обаче бе много разтревожен и Саманта затаи дъх в очакване.
— Тръгваме веднага — каза просто той, след като я гледаше настойчиво в продължение на няколко минути.
— Тръгваме ли? Просто така? — притеснението и тревогата й избиха в гневен пристъп.
— Господи! — възкликна нетърпеливо Лоренцо. — Не бе ли това, което искаше да чуеш?
— Искам да чуя защо баща ми не дойде да ни вземе! Какво е станало с него?
— Нищо — поне аз не знам нищо определено. Бил е в тук, но в момента се намира в ранчото.
— Значи земята не е била продадена? — Искаше й се заплаче. — Значи трябва да остана ваша затворничка?
— Напротив, земята е била продадена, преди два дни. Новият документ за собственост е регистриран в съда.
— Как разбра?
— Успях да намеря чиновника, който написал документа. Той си спомни за сеньор Кингсли — и за новия собственик. Продажбата също е била обявена публично. Предполагам, че баща ти си с мислил, че един от нас ще бъде там и ще узнае за продажбата.
— Но Руфино наистина е бил там — напомня му тя. — Защо не е казал на татко къде да ме намери? Татко е изпълнил своята част от сделката. Лоренцо, нищо не разбирам.
— Нито пък аз — въздъхна той.
— Не успя ли да намериш Руфино?
— Не — отвърна неохотно Лоренцо.
— Тогава… — Внезапно очите й се разшириха. — Татко не е продал земята на друг, нали? Искам да кажа… О, господи, Ханк ще побеснее, ако някой друг е купил земята, а не братовчед му. Това обяснява…
Не — прекъсна я Лоренцо. — Чиновникът, когото попитвах, много добре си спомняше името на купувача — Антонио Шавез.
— Аз… — Изведнъж безпокойството й прерасна в увереност. — Този кучи син! Направил го е нарочно!
— Кой?
— Ханк! Руфино! — изфуча тя. — Никога не е имал намерение да каже на татко къде се намирам. Не разбираш ли? Направил го е от чиста злоба. Най-вероятно е заминал заедно с братовчед си и сега двамата си умират от смях, защото са ни оставили с татко да чакаме и да се надяваме напразно.
Лоренцо се намръщи и поклати отрицателно глава.
— Не мога да повярвам, че е способен на такова нещо.
— Защо не? — избухна Саманта. — Не го познаваш, колкото аз…
— Но ти си негова жена.
— И какво общо има това? Ханк искаше да се ожени за мен не повече отколкото го исках аз. Трябваше насила да ме накара да се съглася.
— Не е вярно — настоя упорито Лоренцо.
Саманта изгуби търпение.
— Лоренцо, той съвсем не е такъв, за какъвто го мислиш. Може и да е спасял живота ти, но това не променя факта, че е един негодник. Заплаши ла убие баща ми, ако не се омъжа за него. Наистина ли си мислиш, че исках да му стана жена? Наистина ли си мислиш, че бракът оправя всичко, което ми е сторил преди? Ханк получава каквото иска по един или по друг начин. Ето какъв човек е той, Лоренцо.
— Достатъчно! — сопна й се сърдито той.
— И това ли не ти е достатъчно? Все още не ми вярваш, нали? Но Ханк получи каквото искаше и си отиде. Не можеш да отречеш този факт. Трябваше да бъда освободена още преди два дни. Но както виждаш, все още съм тук — както и ти. Заряза те просто така, както направи и с мен — без изобщо да го е грижа!
Очите на Лоренцо се присвиха мрачно.
— Събирай си нещата! Тръгваме!
— Къде?
— Аз ще те отведа при баща ти — отвърна рязко той.
— Ами другите?
— Те ще поемат по своя път. Всичко свърши.
Наистина всичко бе свършило. Отиваше си вкъщи при баща си. Само след няколко часа щеше да бъде с него…
Едно ведро с вода, плиснато в лицето му, задави Ханк и го върна в съзнание. Това не се случваше за пръв път, но той бе забравил и се опита да изтрие очите си от водата. Но болката избухна в главата му с хиляди огнени стрелички и това го накара да си спомни всичко.
Изобщо не бе в състояние да отвори едното си око, а с другото не виждаше добре поради водата, освен това в окото му лютеше от капките пот, които се бяха стекли в него. Изобщо не смееше да си помисли какво представлява останалата част от лицето му. Почти не можеше да отвори устата си. Челюстта му и от двете страни беше подута резултат на многобройните удари. По устните си имаше засъхнала кръв.
Имаше места, които не бяха засегнати — поне засега, на което беше благодарен. От носа му течеше кръв, но не беше счупен. Все още всичките му зъби бяха на мястото въпреки че цялата устна кухина беше в рани.
