Нямаше представа какво е положението с останалата част на тялото му. За две ребра бе сигурен, че са счупени, чувстваше гръдния си кош смазан. Може би поради тази причина чувстваше по същия начин цялото си тяло. Изобщо не усещаше ръцете си, особено показалеца и средния пръст на дясната ръка, които бяха извивани назад, докато кости започнаха да пукат.
Колко време стоеше завързан така, с въже, впиващо болезнено в китките му, което причиняваше тази безчувственост? Един ден? Сега беше нощ. Това поне можеше види с отвореното си око, макар и неясно. Във вътрешността на старата конюшня горяха фенери, а извън отворената врата беше тъмно. Вратата беше отворена заради неприятна миризма — неговата собствена. Не бяха му давали храна, нито го бяха развързвали, за да се облекчи. Но неудобството на това положение беше най-малкото, което го притесняваше. Ханк не виждаше изход.
Защо обстоятелствата се обърнаха срещу него така изведнъж? Както се бе надявал, на втория ден, откак пристигна в Ел Пасо, бе срещнал Хамилтън Кингсли. Изглежда, той нищо не подозираше и не възрази, когато Ханк му обясни причината за пребиваването си в града. Ханк дори не направи предложение да купи земята. Чакаше Кингсли да го направи. И той го направи. Работата му бе уредена бързо, а документите — подписани още същия следобед.
Вече притежаваше документа за собственост на негово име. Бе го сложил в джоба на сакото си. Земята бе законно негова, но от това изобщо нямаше никаква полза в положението, в което се намираше.
Не преставаше да се пита дали си заслужаваше и бавно стигаше до заключението, че не си заслужаваше. Мъчителите му започнаха да се изморяват от продължителното му упорство, а кой знаеше какво щеше да се случи и по-нататък?
А Кингсли? Дали все още бе там? Този човек го беше измамил. След като Ханк взе документа, бе видял Хамилтън да говори с двама от своите хора и за пръв път почувства несигурност и тревога. Не след дълго същите двама мъже бяха дошли в хотелската му стая. Поканиха го да отиде в ранчото на Кингсли. Когато той отказа, те настояха с насочени към него револвери.
Тъкмо се бе свечерило. Никой не го види как излезе от града, заедно с двамата мъже. Дори не успя да изпрати бележка на Кингсли, за да го уведоми къде се намира дъщеря му.
Но не от това се интересуваше Кингсли, Той бе напълно уверен, че дъщеря му е на път за вкъщи, след като бе изпълнил каквото му бе казано. Не, Кингсли искаше Ел Карнисеро, или бандита, когото смяташе за Ел Карнисеро. Беше твърдо решен да си отмъсти и бе убеден, или се остави хората му да го убедят, че Ханк би могъл да ги заведе до Ел Карнисеро.
Единственото усещане на Ханк бе, че на никого досега дори през ум не бе минало, че той би могъл да е въпросният Ел Карнисеро. Всеки знаеше, че този мексикански бандит бе нисък и дебел. Мислеха си, че Ханк е един от бандата му.
Ханк не можеше да обвинява Кингсли, че постъпва по този начин Ако бе на негово място, би сторил всичко, което е по силите му, да запази това, което е негово. А старият човек дори не знаеше до какво състояние бяха докарали Ханк неговите главорези. Когато го видя, Кингсли бе отвратен, но Нейт Фиски, единият от мъжете, бе убеден, че постъпват правилно.
— Искате признание, нали? Доказателството, което ще ви върне обратно земята? А Ел Карнисеро? Ако не го хванем, той ще продължи да върши такива безобразия. Този мексиканец е един от тях.
— Ами ако не е? — Кингсли даде израз на съмненията си. — Ами ако казва истината?
Нейт Фиски се засмя.
— Вчера не мислехте така, мистър Кингсли, когато му прехвърлихте земята си. Бяхте сигурен, че той е замесен!
— Оставих се да ме убедите, но…
— Може би ще трябва отново ла ви посоча някои факти — бе казал нетърпеливо Нейт. — Изобщо нямахте тези проблеми, докато този тип не дойде при вас с предложение да купи земята ви. Вие отказахте и изведнъж бандитите започнаха да ви преследват, като настояваха да напуснете Мексико. Когато това не помогна, те отвлякоха дъщеря ви и този приятел отново се появи. Случайност? Може би… Но освен това направихте грешката да му кажете за вашите планове. Тогава бандитите излязоха с друго искане. Или да продадете земята, или да се простите с дъщеря си. И кой толкова удобно и в най-подходящото време се появява в Ел Пасо, все още нетърпелив да купи земята ви? Не говоря празни приказки мистър Кингсли. Шавез или с наел тези бандити, или сами той е един от тях. Каквато и да е истината, той ще ми каже къде да намеря Ел Карнисеро. За това ми плащате. Да си върнете земята чрез едно такова признание, ще ни струва по-скъпо, но предполагам, с удоволствие ще се съгласите. Така ли е?
Хамилтън Кингсли неохотно бе кимнал с глава Не бе казал нищо повече, мълчаливо давайки съгласието си Нейт Фиски да действа както намери за добре. Единственото, на което Ханк можеше да се надява, бе да продължи да настоява че е невинен, и да се моли тези груби мъже накрая да му повярват. Или Кингсли да ги спре, обхванат от съмнение или великодушие. Макар и малко вероятно, Ханк все пак надяваше. Кингсли бе показал, че е чувствителен човек. Вероятно щеше да остане до края, докато приключи всичко.
И дума не можеше да става за бягство. Пазеха го седем груби мъже. Ханк познаваше този тип хора, те търсеха начини да спечелят лесно пари и бяха готови на всичко, дори на убийство, Ханк намрази всеки един от тях. Нейт, който бе разгадал плана на Ханк, и Рос, огромния тексасец, който с един удар на юмрука си му бе счупил две ребра. Имаше още един, наречен Санки, който се смееше, когато извиваше пръстите му, и който продължаваше да настоява, че мъчението е единственият начин да се получи исканото признание.
Ханк не знаеше имената на всички. Трима от главорезите стояха встрани и пазеха, докато другите спяха, като не вземаха участие нито в разпитите, нито в побоищата над него.
Един от тях Ханк мразеше най-много, той се наричаше Камачо. Беше мексиканец, много нисък, с мургаво плоско лице, несъмнено мръсен кучи син. Камачо бе най-лош от всички останали, преструваше се на загрижен, гласът му измамно и лукаво се опитваше да повлияе на Ханк, особено когато изпитваше най- силни болки.
Брадатото му лице отново изникна пред Ханк.
— Буден ли си? Приятелчетата взеха да стават нетърпеливи. Не мога да ти помогна, освен ако не им кажеш каквото искат да знаят.
Ханк се опита да не слуша този измамен глас, но не можеше. Вече беше в състояние да вижда малко по-ясно. Повечето мъже спяха, с изключение на Санки, който клечеше до огъня в средата на хамбара, като държеше над пламъците голям нож с дълга дръжка. Самата мисъл какво можеше да направи с това оръжие, го изпълваше с отчаяние.
— Каква… вина? — успя да проговори Ханк през стиснати зъби.
— Упорито копеле! — изсъска отвратен Камачо. — Нейт започна вече да се ядосва и скоро ще нареди на Санки да се разправи с теб. Защо не си признаеш? Ако старият Кингсли си върне собствеността чрез твоето признание, това означава повече пари за тези приятелчета. Разбираш ли ме? Те искат още пари. Така че?
Ханк не отговори, вместо това прозвуча дрезгавият глас на Санки.
— Не си ли получи тоя достатъчно, Камачо?
— Не мисля така. — Мексиканецът поклати бавно глава. — Тоя приятел тук излезе много глупав.
— Тогава се отстрани. — Санки се изправи. — Сега е мой ред.
— Почакай, Санки — намеси се Нейт, като пристъпи към него. — Вече ви казах, че не трябва така. Няма да оцелее.
— По дяволите, в източните страни го правят постоянно.
— Мъжете оцеляват — обаче не са повече мъже. — Санки се разсмя с неприличен смях. — Хайде, Нейт, дори няма да се наложи да стигам до края. Гарантирам ти, че ще си изпее всичко, щом това горещо острие докосне кожата му.
— Има и други начини. Старият не го иска мъртъв, а ние трябва да правим каквото каже той, ако искаме да ни плати. Разбираш ли?
— Тогава какво ще кажеш за това?
Ханки извади револвера си и стреля, преди Нейт да може ла го спре. Тялото на Ханк потрепери, когато куршумът се заби в бедрото му. Но той не издаде нито звук. След това болката намаля до тъпо пулсиране и тялото му се отпусна. Ханк чувстваше как то стана все по-тежко и по-тежко, съзнанието му постепенно се
