— Доникъде няма да стигнете, докато не поизплашите малко това копеле — опита се да се защити Санки.
— Достатъчно! — извика дрезгаво Нейт. — Смятай се за късметлия, че старият отиде в града тази вечер и не чу изстрела. Ако беше го чул…
— И какво от това? Не съм го убил? По дяволите! — Нейт му обърна гръб. — Погрижи се за раната, преди да му с изтекла кръвта.
— Аз пък казвам отново да го събудим — намеси се Синки.
— Сега е времето да му покажем, че с нас шега не бива.
— Всички ли са съгласни със Санки?
За няколко мига настъпя тишина, след което се обади Мексиканецът.
— Според мен е по-добре да го оставим да се посъвземе малко. Мъртъв няма да ни каже нищо.
След това се обадиха още няколко гласа.
— Съгласни сме, Нейт. Нека ла починем до сутринта.
— Рос?
— Мисля, че аз самият имам нужда от сън.
— Това решава въпроса.
— И какво ще правим, ако той утре продължи да упорства и не ни каже каквото искаме да знаем? — Санки не искаше да остави нещата така. — Колко време ще трябва да изгубим още?
— Колкото трябва — отвърна остро Нейт в сложи край на спора.
Отвън Лоренцо нетърпеливо се обърна към Саманта.
— Това изобщо не ми харесва — прошепна той. — Какво видя?
— Изглежда, разпитват някого вътре. Видях шест или седем мъже… и този, за когото говореха, вързан да виси между две греди. Никога не съм виждала толкова жестоко бит човек, целият е в синини и освен това са стреляли него. Единият му крак кърви. Със сигурност изпитва ужаси болки!
— А онези мъже, те за баща ти ли работят?
Саманта се обърна към Лоренцо, очите й гневно блестяха.
— Дори не си помисляй, че тази измет работи за баща ми — изсъска тя. — Той никога не би позволил подобно нещо!
— Но те споменаха, че старият е отишъл в града — отбеляза меко Лоренцо.
— Имали са предвид някого другиго, това с всичко — каза тя. — Не и баща ми.
— И все пак са в неговото ранчо — настоя той.
— Не! — отряза го тя сърдито. Ще ти докажа, че не е така.
Лоренцо не успя да я задържи. Тя отново пристъпи към отворената врата и ако някой в този момент погледнеше тази посока, можеше ясно да я види. Но никой не гледаше към нея. Саманта пристъпи колебливо крачка напред. Лоренцо предвидливо бе останал в сянка. Повечето мъжете бяха налягали да спят, но двама от тях стояха до огъня, единият вдигна поглед и я видя. Отначало не каза нищо. На грубото му лице се четеше смаяно изражение. Той просто мълчаливо се взираше в нея, забелязал износените дрехи и револвера в ръката.
— Камачо, ти пръв ще стоиш на пост — каза мъжът на мексиканеца, докато бавно се изправяше на крака. — Събуди ме след няколко часа.
Камачо се ухили, разкривайки изгнили и грозни зъби, които на места липсваха.
— Мисля, че почивката ти може да почака, Нейт — отвърна той, без да сваля поглед от Саманта. — Имаме си компания.
— Какво по… — Нейт изведнъж млъкна, проследявай погледа на Камачо. Очите му се присвиха. — Коя, по дяволите си ти?
— Мисля, че по-подходящо е аз да ви задам този въпрос — отвърна спокойно Саманта.
Мъжете, който биха легнали, се размърдаха и станаха при звука на женския глас. По грубите им лица се появиха похотливи усмивки. Нейт обаче продължаваше да я гледа подозрително.
— Сама ли си, момиче? — попита никой.
— Какво прави тя тук?
— Господ отвърна на молбите ми!
Последва смях.
— Навлезли сте без разрешение в чужда собственост — отбеляза тя студено, — а това, което вършите, е нечестно и отвратително!
Погледът й се насочи към пребития човек, главата му висеше, леко облегната на вдигнатата му ръка. Каква жестокост! Саманта отново се обърна към негодниците. На лицето й бяха изписани презрение и отвращение.
— Да не би тоя да те интересува по някаква причина?
Въпросът я изненада и Саманта се извърна към Нейт и го изгледа презрително.
— Да, интересува ме. Той е човешки същество. Никой не бива да бъде третиран по този начин!
— Може да му е приятелка, Нейт — отбеляза някакъв нисък, дебел бандит. — Може би тя ще ни каже каквото искаме да знаем. Само ми дай няколко минути с нея…
— Да не си посмял да си пъхаш тук носа, Санки! — излая Нейт, който се чувстваше неудобно под презрителния й обвиняващ поглед. — А ти, момиче, обясни ни какво правиш тук.
— Това ранчо принадлежи на баща ми, а аз ви заповядвам да се измитате незабавно оттук.
— Твоят баща? Ти си Саманта Кингсли?
Саманта ахна.
— Познавате баща ми?
Нейт малко се успокои.
— Ние работим за него. Притеснявате се напразно, мадам. Ние не сме незаконно на чужда собственост. Вършим си работата.
— Лъжете!
Тялото на Нейт се напрегна, очите му потъмняха.
— Мога да кажа същото за теб, момиче. Може би Санки е прав и ти може да си от похитителите, дошла тук, за да помогне на този да избяга.
Саманта почувства все едно я удариха силно в слънчевия сплит.
— Похитители? Господи, затова ли е всичката тази врява? Вие… вие…
— Бяхме наети, за да открием бандитите, които отвлякоха дъщерята на Кингсли и го принудиха да продаде земята си на тоя тук.
— Кой е този човек? — Саманта почувства как кръвта се отдръпна от лицето й.
— Нарече се Ен… Ен… о, по дяволите, беше едно от ония дълги испански имена, но последното беше Шавез.
— Антонио!
— Виждаш ли, Нейт, тя наистина го познава!
— Не, не го познавам — Тя бавно поклати глава. Не искаше да погледне отново Антонио — не можеше. Братовчедът на Ханк! — Защо му причинявате всичко това? Не мога повярвам, че баща ми ви е наредил да измъчвате е беззащитен човек!
— Кингсли иска да пипне Ел Карнисеро. Не се интересува как ще го постигнем. Тоя Шавез ще ни отведе при него.
— Не, няма! — отвърна спокойно тя, въпреки че вътрешно кипеше от гняв. — Сега ще го оставите на мира, или ще ви застрелям всичките. Познавам баща си и ви казвам, че няма да се примири с това, което сте направили!
— Чакай…
— Не я слушай, Нейт. Тя изобщо не е дъщерята на Кингсли! Погледни я. Мислиш ли, че неговата дъщеря би изглежда така? Тя е една от тях, заедно с тоя Шавез.
— Пукнат цент не давам коя е тя — обади се един от мъж който бе най-висок и най-едър от всичките. — Не приемам заповеди от никоя жена.
— Виж какво, момиче — продължи Нейт. — По-добре връщай в Ел Пасо и ни остави да си вършим работата. Ако наистина си Саманта Кингсли, точно там ще намериш баща ти да те чака.
