тук не само да го изкъпя, но и да задоволя всичките му капризи. — Пръстите му се впиха по-силно в ръката й. — Жените ще потвърдят думите ми, господарю, освен ако Селия не им е наредила да излъжат. Според госпожа Блу те правят всичко, което им заповяда…
— Той докосна ли те?
— Не, но какво значение има? Прислугата не може да се оплаква, нали ти си ми казвал това?
— Не знам какво съм казвал, но никой няма право да те докосва
Сякаш за да докаже това, той стисна плитката и повдигна лицето й. Това беше гневна целувка, която наказваше и покоряваше едновременно. Това не й хареса. Не й хареса и горещината, плъзнала по слабините й.
Уорик нямаше намерение да я люби тук, на стълбите. Спря да я целува, но продължи да я притиска към себе си.
— Щеше ли да задоволиш желанието му, ако беше поискал да те люби?
Не й дойде наум дори да си поиграе с него.
— Не, щях да откажа. Ако това не помогнеше, щях да се боря. — Усети как тялото му се отпуска. Тогава реши да го подразни. — Не вярвам обаче, че бих успяла да победя, след като нямам оръжие.
— Няма и да имаш! — изгърмя отново ядосан той. Същото чувство беше нападнало и нея.
— Тогава как ще се отбранявам, след като ме облече като прислужничка, а да се издевателства над нея е в реда на нещата? Твоите войници няма да се поколебаят… — Видя усмивката му и млъкна.
— Интересът ми към теб е очевиден. Затова нито един мъж тук няма да дръзне да те докосне. Да, ти ще спиш единствено в моето легло. Засега се дърпаш, но това няма да продължи дълго.
Роина отблъсна ръцете, понечили да я погалят.
— Е?
— Мразя това, както мразя и теб!
Тези думи го накараха да се засмее. Вбесена, тя се измъкна от него и затича надолу по стълбите. Той не я спря, но ако искаше, можеше да го направи. Това я ядоса още повече.
Цялата сила беше в негови ръце. Контролираше тялото й, духа, имуществото й. Знаеше и как да я изкара от равновесие.
Не можеше да понесе повече неговата тирания. Беше приела наказанието си, заради издевателството над достойнството му, но той вече си позволяваше много. Смяташе да отнеме и детето й. Добре, ако предложението на Милдред поне с малко успее да намали силата му, заслужаваше си да опита. И щеше да го направи!
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Уорик не беше забелязал колко много мъже я гледат с неговите очи. Когато Роина влезе в салона, всички зяпнаха в нея. Това изобщо не му хареса. Всъщност толкова беше ядосан, че побърза да привлече вниманието върху себе си.
Неговите хора го познаваха и веднага разбраха каква е причината. Уорик вътрешно кипеше, защото осъзна, че ревнува. Това беше абсурд, защото тя беше само негова прислужница. Това чувство май беше по-силно в мига, когато я беше намерил при Шелдън. Направо беше побеснял, когато я видя коленичила в краката на приятеля му и да го съблича.
— Не ти харесва формата на халбата? — попита Шелдън, като заемаше мястото до Уорик.
— Защо?
Тогава видя как мекият метал се е деформирал между пръстите му. Гневно захвърли чашата. Пажът веднага донесе нова и я напълни с пиво. Тя вече трябваше да е тук, за да направи това! Какво я задържа в кухнята? В този миг Роина се появи с поднос, отрупан с месо. Уорик се постара да изтрие от лицето променливите си чувства.
— Ако искаш да не разбере какво влияние има върху теб, трябва да внимаваш повече — посъветва го приятелят му, като се опитваше да скрие удивлението си. — Толкова си хлътнал…
— Върви по дяволите, Шелдън!
По-възрастният мъж се ухили, но замълча и насочи вниманието си върху Биътрикс, седнала от другата му страна.
Уорик трябваше да се успокои, но това просто беше невъзможно. Роина приближаваше масата, а той ставаше все по-напрегнат. Когато му се усмихна, сякаш го удари.
— Какво предпочиташ, господарю? — Роина постави подноса пред него. — По малко от всичко?
Той дори не погледна надолу.
— Да не би да съм облекчил съдбата ти, случайно?
— Не, господарю.
— Тогава защо ми се усмихваш?
Усмивката й веднага се стопи.
— Станало е неволно. Какво предпочиташ? Да бъда намръщена или безразлична, или да ме е страх? Трябва само да кажеш…
— Млъквай! — изгърмя той и я отпрати с жест. Когато излизаше от салона, младата жена едва се въздържа да не се изсмее. Усещаше погледа му прикован в гърба си. О, този лорд Отмъщение бил по-лесен за опитомяване, отколкото Милдред предполагаше. Само с една усмивка беше развалила настроението му и не бе получила наказание за това. Чудеше се дали следващия път може да го докосне. Не й се искаше да го прави, но решението беше взето и трябва да бъде изпълнено.
— Значи си чула, а?
Говореше й Мери Блу. Не знаеше какво има предвид началничката й, но не трябваше така да се хили, че всички да я виждат.
— Какво да съм чула?
— Че онази надута Селия е изпратена в крепостта Дирууд. Не знам как го направи, но приеми моите благодарности за това!
Роина беше загубила дар слово. Просто не беше за вярване!
— Той я е изгонил?
— Да! Отървахме се от голямо зло. Но защо си толкова изненадана?
— Не съм направила нищо… Просто му разказах за заповедта, която тя ми предаде от негово име. Е, Селия излъга и той беше много ядосан, но чак да я изгони…
Мери се изсмя с глас.
— Никой няма да посмее да направи това, което ти направи. Аз самата много пъти съм искала да разкажа на господаря как Селия злоупотребява с положението си, но бях сигурна, че държи на нея, и затова си мълчах.
Роина потисна удовлетворението, което изпълни гърдите й. Селия наистина беше прекалила, но Уорик сигурно не я беше наказал заради нея. Той просто изпитваше страст към наказанията. Защо любимката му да прави изключение?
Когато се върна в салона с нов поднос, за момент беше забравила, че трябва да започне с прелъстяването на Уорик. Забеляза, че настроението му се е променило към по-лошо. Съществуваше риск, вместо да го обърка и да го накара да се чуди, да го ядоса. Намръщен, той я гледаше как се приближава към масата. Без съмнение, беше адски ядосан.
Роина се поколеба дали изобщо да отиде при него, но погледът му беше непреклонен. Задължението й беше да сервира лично храната му.
— Нещо изкушава ли те, господарю?
Роина не разбра последиците от въпроса си, докато не срещна погледа му. Веднага пламна цялата. Не беше искала да прозвучи двусмислено. Съвсем се смая, когато гримасата му се превърна в усмивка. Тя излъчваше истинско мъжко задоволство.
— Ела тук, момиче, и ще видиш какво наистина ме изкушава!
