Сър Шелдън и другите рицари, чули думите му, се изкикотиха. Лицето на Роина пламна, но тя не се поколеба. Веднага заобиколи масата и… се намери в скута му.
Това беше прекрасна възможност за плана й, но ако би могла да забрави, че двамата са в центъра на вниманието. Не можеше да игнорира факта, че наоколо са и други благородници, много дами и дъщерите му. Единственото й желание беше земята да се разтвори и да я погълне. Ако новото й положение не беше толкова унизително, Уорик нямаше да си позволи това.
— Какво мислиш, че ще задоволи вкуса ми? — продължи да я дразни той. — Избери нещо, и ще видим.
Дали не й даваше възможност да напълни чинията му и да избяга?
Роина веднага се наведе към близката табла и в този миг почувства как ръката на Уорик се плъзга между краката й. Толкова бързо се дръпна назад, че главата й се удари в брадичката му.
— Мислиш, че тази храна няма да ми хареса, така ли?
Тя въздъхна вътрешно. Невъзможно беше да излезе победител от неговата игра, нито пък щеше да й позволи просто да стане от скута му. От друга страна, ако остане дълго така, сигурно скоро ще му омръзне това забавление.
Младата жена побърза да се наведе отново, за да напълни чинията му. Другата му ръка незабавно се плъзна под полите и откри голото й бедро. Обля я топлина, която нямаше нищо общо със смущението. Ужаси се, че отново ще я докара до състоянието от предишната вечер.
Роина надмогна гордостта си. Сгуши се в него и прошепна:
— Моля те, не прави това!
— Нямаш представа какво удоволствие е за мен да чуя тези думи от устата ти — беше самодоволният отговор. Без съмнение той й напомняше за другата нейна молба, но не това я безпокоеше сега. Тогава чу въпроса му:
— Може би сега ще ми кажеш защо ми се усмихна тази вечер?
Роина зяпна. Дали не постъпва така, защото го е покорила с усмивката си? Или го е объркала? Тази мисъл така я подлуди, че забрави за присъствието на толкова много свидетели край тях. Отговори му с ехидна усмивка, недочакала дори да преглътне пивото си:
— Просто си спомних колко ревнив беше тази вечер, господарю.
Уорик едва не се задави.
— Ревнив?
— Може би е по-точно да се каже, че ти се прииска само ти да ме притежаваш и измъчваш?
Уорик видя как раменете на Шелдън се тресат. Без съмнение се смееше, чул последните й думи. Тогава насочи гнева си към жената в скута му. Беше й необходима само минута, за да се почувства равна с него.
— Значи си приела прищевките ми като стремеж да те притежавам? Не би ми било трудно да те дам на своите мъже и да гледам как ще постъпят с тебе! Искаш ли да ти покажа, че не се шегувам?
Отново я беше заплашил, но Роина не показа гнева си. Тя го прегърна и се сгуши в него.
— Не го прави, умолявам те! — Устните й докосваха ухото му. — Искам да споделям единствено твоето легло, да усещам твоето докосване…
По цялото му тяло премина огнена трънка. После я отблъсна от себе си.
— Върви долу да се нахраниш, после ела в стаята ми!
— Желаеш ли да се изкъпеш тази вечер, господарю?
— Искам да те намеря в леглото си! Там ще открия дали говориш истината!
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Роина беше сигурна, че никога няма да преживее този срам. Шушуканията, породени от сцената в салона, навярно ще я следват до края на дните й. Сплетните ще вървят по петите и, дори и някога да напусне Фулкхърст. Лорд Отмъщение, разбира се, нехае за това. Кой ще дръзне да клюкарства за господаря? Всеки благородник спокойно може публично да посрами своя прислужничка.
Младата жена ненавиждаше мисълта, че трябва отново да се върне на това място. Нямаше друг начин обаче, за да стигне стаята на Уорик. Когато след дълго проточилата се вечеря в кухнята, Роина най-сетне се появи там, до ушите й не стигнаха никакви приказки. Мъжете изобщо не я погледнаха, а жените побързаха да отместят поглед.
Дали не беше се притеснявала напразно? Или никой, освен присъстващите на неговата маса, не е забелязал сцената? Единствен Уорик не откъсваше очи от нея, но го правеше някак разсеяно, потънал в спор с приятеля си Шелдън.
Роина беше наистина смутена. Уорик трябваше да бъде объркан, а не тя. Невъзможно беше да открие какво се е случило в нейно отсъствие. Нещо беше накарало жените, дори тези мързеливи тъкачки, да се страхуват от нея. Виждайки, че Ема седи сама, Роина се приближи до нея.
— Ема, знам, че си добър човек. Моля те, кажи ми какво стана, след като слязох в кухнята?
— След онази забавна сцена не се е случвало нищо.
— Разбирам!
Когато се обърна да си върви, момичето я дръпна за ръкава.
— Не исках да те обидя, госпожице. Странно е, че този ужасен дявол може да се държи като нормален мъж.
Ужасен дявол?
— Защо ме наричаш „госпожице“?
Ема повдигна рамене.
— Слугинските дрехи не могат да скрият истинските ти маниери. Освен това говорът ти е на благородничка.
— Ти също имаш добро произношение и добри обноски — подчерта Роина. Беше сигурна, че момичето не знае истината.
Ема се засмя.
— Аз си служа и с гримаси, но ги правя по-добре от Селия.
Роина също се усмихна.
— Наистина е така. Кажи ми, щом нищо не се е случило, защо жените се боят от мен?
— Когато те гледат ли? Чули са какво се е случило със Селия и мислят, че това е твое дело.
— Но аз не съм…
— И аз мисля така, но те са на друго мнение. Забелязали са също, че не се страхуваш от Дракона, дори когато е в най-ужасно настроение.
— Как да не ме е страх? Животът ми зависи от неговото благоволение.
— Той не убива жени. Но дори Селия се криеше в миша дупка, когато е сърдит. Днес обаче всички видяха, че ти успя да го разсмееш въпреки мрачното му настроение.
Неизвестно защо Роина почувства тъга при тези думи, но бързо се овладя. Да развесели този мъж не й костваше нищо, въпреки че през последните дни радостта беше толкова малко в нейния живот…
Макар че предпочиташе да си говори с Ема и да я направи своя приятелка, Роина тръгна към стаята на господаря. Той искаше да я намери в леглото си. Въпреки своята нервност, тя трябва да крие страха си от него. Ще намери начин да го прелъсти, все пак!
Едва влязла в стаята, го усети зад себе си. Трябва да я е последвал веднага, въпреки че изглеждаше погълнат от разговора с приятеля си. Тогава забеляза пламъка в очите му и разбра всичко.
Този мъж я желаеше до полуда и нямаше сили да чака повече. Това й даде чувството за увереност, което щеше да улесни задачата й. Единственият проблем беше… че и тя го желае.
Уорик стоеше до вратата. Бавно събличаше робата си, без да откъсва поглед от нея. Туниката му беше тъмнокафява, със златна бродерия на деколтето и подгъва. Този цвят отиваше на тъмнорусите му коси, пораснали след пребиваването в Къркбурой. Не беше намръщен. Красотата му подсилваше нейното безпокойство.
Осъзна, че й е трудно да го гледа такъв. Беше привикнала към жестокото му изражение.
— Ела тука, Роина!
