Дългата дебела плитка бе паднала през рамото й и девойката гневно я отметна назад. Беше средата на лятото и Кристен никога не бе виждала толкова горещо време. У дома сега тя щеше да плува с Тайра или да язди Торден с вятър в косите. Със сигурност поне нямаше да е прикована до пещ, която гореше през целия ден. Тя съжаляваше за много неща, но всичките и „у дома щях“ й напомняха, че сега е тук по своя вина.
Измина малко повече от месец от онази нещастна сутрин, когато корабът хвърли котва в реката. От време на време Кристен виждаше през отворения прозорец Торолф и останалите на път за строежа на стената. Те не можеха да я видят в отдалечения ъгъл на залата, където тя работеше.
Кристен знаеше, че те все още се тревожат за нея, поне Отер и Торолф. Досега трябваше да са избягали. Тя се надяваше, че не грижата за нея ги спира, но, изглежда, другарите й бяха повярвали на Ройс и на заканата, която той отправи.
Тя щеше да го помоли за разговор с тях, но реши, че Алдън е прав. Настроението на Ройс бе доста мрачно тази седмица, след като тя отказа да сподели леглото му. Заповедите, които издаваше на хората си, бяха резки, а погледът — мрачен. Сестра му и слугите стояха настрани от него и бяха необичайно тихи, за да не привлекат вниманието му Тя ли бе причината за всичко това?
Девойката искаше да мисли така, но не вярваше, че има толкова голямо влияние върху него. Наистина, той всяка вечер идваше да я попита, дали не би споделила леглото му и всяка нощ тя твърдо му отказваше. Явно Алдън бе разбрал това по някакъв начин. Може би бе чул гневния глас на Ройс от стаята й през някоя от последните нощи. Или просто тълкуваше начина, но който лордът я гледаше, както сам каза.
Кристен не можеше да повярва, че Ройс може да я обсъжда с братовчед си. Защо да го прави? Тя бе просто една слугиня, която го привличаше за момента — достатъчно силно, за да я желае в леглото си, но не и за да я споменава пред семейството. Той не би признал чувствата си към една робиня, заловена заедно с враговете, който всички презираха.
Еда знаеше какво става, но бе лоялна към господаря си и не каза на никого. Всеки ден тя навикваше девойката за упоритостта й, защото смяташе, че щом Ройс я желае, трябва да я получи. Старицата знаеше, че първата нощ те бяха прекарали приятно, защото не чу викове от стаята на господаря, а и на другия ден по кожата на момичето нямаше никакви следи.
Въпреки всичко Кристен бе учудена, че Ройс продължава да се съобразява с волята й. Той не престана да я пита, дали не би споделила леглото му и всеки път приемаше отказа й. Девойката никога не бе мислила, че лордът ще постъпи по този начин. Всъщност тя очакваше да я изнасили. Това много повече би подхождало на положението й. Но той не го направи. Това притесняваше Кристен.
Тя все още го желаеше. Сега, когато вече знаеше всичко за любовта, тя го желаеше още по-силно от преди. Единствено гордостта й пречеше да признае това.
Тази нощ Кристен чака с нетърпение идването на Ройс, но той не се появи. Мъжът явно бе намерил удоволствие другаде и тя се помъчи да убеди себе си, че това не я интересува. Все пак на другата сутрин щеше да бъде по-спокойна, ако знаеше къде е прекарал нощта.
Денят бе доста дълъг и Кристен се чувстваше много зле. Разбира се, причината за нещастието й бе в самата нея. Тя мислеше, че Ройс няма да дойде повече в стаята й и че всичко бе приключило. Фактът, че той не се появи през целия ден, затвърди убеждението й.
Въпреки всичко, тази вечер, след като Еда свали оковите й и заключи вратата, Кристен отново не заспа веднага. Тя седеше на сламеника си в тъмната стая, дърпаше бездруго разплетените краища на въжето и се надяваше. Девойката не искаше Ройс да изостави опитите си. Желанието й бе той да я принуди да му се отдаде. Нейната гордост не й позволяваше да стори това доброволно, така че мъжът трябваше да намери начин да преодолее тази пречка. Защо не го правеше?
След като чака достатъчно дълго, Кристен въздъхна и започна да се съблича за сън. Тя не бе правила това през последната седмица, когато Ройс идваше и си отиваше. Снощи отново спа с дрехите си. Но тази вечер той явно нямаше да дойде.
Девойката бе все още будна, когато вратата се отвори. Една факла очерта огромния тъмен силует в рамката на вратата. Тялото и затрептя от възбуда. Изпълни я радост. Той бе дошъл. Не я бе изоставил. Все пак изражението й остана непроменено. Чертите на мъжа оставаха в сянка, защото светлината идваше откъм гърба му.
Когато Ройс застана на вратата, тя разбра, че няма да каже нищо. Е, предположи тя, той също има гордост. Пък и не й бяха нужни думи, за да разбере защо е дошъл.
Тя първа наруши мълчанието:
— За добро ли махаш оковите, милорд?
— Не.
— Дори ако се закълна в живота на майка си, че няма да напусна това място?
— Не, защото откъде да знам дали не мразиш майка си, или пък тя не е мъртва. Това би обезсилило клетвата ти.
Кристен се опита да запази самообладание. Тя се повдигна на лакът, като остави тънкото одеяло да падне под гърдите й. Тази тактика бе нечестна, но безизходната ситуация от предната седмица я бе изморила.
Девойката нарочно заговори гневно, за да го остави с впечатление, че не съзнава какво е направила.
— Случайно обичам майка си, която е жива, и сигурно се е поболяла от мъка по мен. Мислиш, че като съм жена, аз нямам чест? Или не искаш да повярваш на думата ми, защото съм викинг?
Той бе тръгнал към нея, но се спря.
— Думи, момиче, думи. Лесно е да се изрекат, но действията са по-показателни. А постъпките ти не говорят в твоя полза.
— Защо? Защото искам да убия братовчед ти? — попита тя. — Или защото не подскачам, когато ми наредиш?
Той стовари юмрук върху отворената си длан. Тя явно бе успяла. Може би това не бе страст, но поне го бе накарала да покаже някаква емоция.
— По дяволите! — извика той. — Ти си най-безочливата жена, която съм срещал! Виждам, че само си губя времето. Ти просто отказваш да разбереш.
— Разбирам, Ройс — отвърна Кристен. — И исках да постигнем компромис.
— Не, ти искаш да стане по твоему!
— Не — настоя тя. — Предложих ти честната си дума, което ми струваше много, защото една част от мен иска да напусна това място и да се прибера у дома.
— Не мога да се доверя на думите на никого — жена или мъж — когото познавам от толкова малко време. Нито пък ще повярвам, че част от теб иска да остане тук в твоето положение — без права и без надежда, че някога ще бъдеш нещо повече от робиня.
— Да, прав си милорд — съгласи се Кристен. Гласът й бе пълен с ирония. — Защо бих искала да остана тук? Определено не заради теб.
— Заради мен? — присмя се Ройс. — Искаш да повярвам, че аз съм причината, когато всяка нощ ме отблъскваш? Или си решила тази вечер да дойдеш при мен, Кристен?
— Ще махнеш ли оковите за добро, милорд? — доволно контрира тя.
— Вси светии…
Той спря, завъртя се на пети и напусна стаята с гневно ръмжене.
— Приемаш поражението твърде лесно, саксонецо! — извика тя силно.
Вратата отново се отвори и девойката се стресна от рязкото движение.
— Добре ли чух, момиче? — попита тихо Ройс.
Той остави вратата отворена заради светлината и бавно тръгна към нея. Кристен издърпа одеялото до брадичката си. Искаше и се да може да скочи и да се хвърли към него, но не трябваше да показва, че близостта му я вълнува. Вместо това се обърна по гръб, за да може да го гледа.
— Какво мислиш, че си чул?
— Предизвикателство — гласът му бе все още спокоен, но в отговора се криеше определена заплаха. — А когато отправяш предизвикателство, трябва да си готова да посрещнеш последствията.
