безизразно, но тя не можеше да сбърка недоволството му, защото ръката, с която я бе прегърнал, я избута покрай Корлис, а заповедта му да се залавя за работата си беше решителна и лаконична.
Тя предположи, че е прекалила, но не я беше грижа и погледът, който му хвърли през рамо, докато се отдалечаваше с нехайна крачка, говореше достатъчно красноречиво за това.
Ройс побърза да извърне очи от Кристен, преди да избухне в смях, но погледът му попадна на Корлис. Той бързо стана сериозен, а раздразнението му се изля в една груба псувня. Това се оказа достатъчно за сестрата на Корлис, която заприпка по-надалече от него. Самата Корлис отстъпи назад.
Ръката му се стрелна напред и я спря.
— Не, мадам, дължите ми обяснение.
— Ройс, причиняваш ми болка!
На мига очите й се изпълниха със сълзи и й отново изпсува. Незабавно пусна китката й. Беше хилава като детенце. Досега не го беше разбрал. Но след като беше опознал Кристен, която даваше толкова, колкото получаваше, която се хвърляше в бой срещу него, без да й мигне окото и нито веднъж не бе хленчила, че й причинява болка, сега сълзите на Корлис само наляха масло в огъня на отвращението му към всички жени.
— Избърши си очите — безцеремонно каза той. — Знам си силата и съм сигурен, че сега не те боли. Защо ревеш?
Сълзите се появяваха в очите й и изчезваха от тях, когато си поискаше, тъй че и сега се изпариха като по чудо, но изражението й все още беше многострадално.
— Държиш се оскърбително!
— Аз? А ти как наричаш дребнавата обида, която нанесе на викингското момиче?
— Каква обида? — контраатакува тя. — Казах истината. Ръстът й я кара да изглежда като недоразумение на природата.
— Тя е по-ниска от мен, Корлис, така че какъв изглеждам аз според теб?
— Ти? Но ти си мъж — изтъкна тя. — Естествено е да бъдеш такъв. Но тя е по-висока от повечето мъже. А това не е естествено.
— Не от повечето мъже — сопна се той. — От повечето саксонци, да, но тук има шестнайсет викинги, с които тя е плавала и всичките са по-високи от нея. Искаш ли да ги видиш?
— Шегуваш се! — ахна тя.
— Да, шегувам се. — Той въздъхна. — Съжалявам, Корлис. Когато съм уморен, ставам раздразнителен, а сега съм просто капнал.
Тя пропусна намека покрай ушите си.
— Но какво правиш ти с нея, Ройс?
Той скръцна със зъби, за да не изпсува пак.
— Все още не си моя съпруга, за да се интересуваш от личния ми живот.
— А когато стана?
Съвестта му го бодна с остена на угризенията.
— Ще се научиш да не ме разпитваш — озъби й се той.
Корлис не се обиди от държанието му. То не беше по-различно от държанието на повечето мъже. Но тонът му не й хареса и тя отново извика сълзите в очите си. Ройс, който мразеше сълзите, отмина отвратен от вината, която новата влага в очите й го накара да изпита.
ГЛАВА 32
Тази вечер храната за затворниците закъсня ваше. И Еда, която я приготвяше, и Едреа, която обикновено им я носеше с помощта на Юланд, не повярваха на Кристен, когато им каза, че днес й е позволено тя да им я занесе. Еда беше достатъчно предпазлива, за да забави вечерята на викингите, докато не се получи потвърждение от Ройс.
Така че останаха да чакат Ройс да слезе от стаята си, а той закъсня. Беше се затворил в стаята си, след като остави Корлис на входа и целия следобед не бе мръднал от там. От своето ъгълче Кристен бе наблюдавала разговора им с годеницата му. Той беше ядосан. Тя плачеше. Той си тръгна разгневен. Сълзите на Корлис се изпариха веднага щом Ройс й обърна гръб, а изражението на лицето й издаваше огорчение, не мъка.
Когато драмата приключи, Кристен бе поклатила глава с отвращение. Гордостта й бе прекалено голяма, за да се възползува някога от такива средства, но знаеше, че има жени, които откриваха удоволствие във властта на сълзите си. Даръл беше една от тях. Очевидно Корлис беше същата стока и Кристен почти съжали Ройс. Нямаше да има и минутка спокойствие с такава жена за съпруга.
За разлика от предния ден Кристен не прекара следобеда в мрачно настроение. Удовлетворението й от сутринта се запази и тя се опита да не търси отговор на въпроса защо. Успя, тъй като през целия следобед беше заета с приготвянето на още орехови пити.
Еда беше опитала от питите, които Кристен бе приготвила за себе си и за Меган, и те толкова й харесаха, че старицата предложи на Кристен да сключат сделка. Тя щеше да осигури орехите и половин дузина пити за затворниците, ако Кристен успееше да омеси същата бройка за гостите на Ройс. Кристен не можеше да откаже. Дори и Меган се въртеше около нея, за да й помага.
Остатъкът от деня премина приятно. Но вечерта напредваше, Ройс още го нямаше и Кристен не можа да се сдържи да не се заяде с Еда, когато старицата започна да мърмори. Яхнията за затворниците се сгъсти Едреа трябваше да поеме другите си задължения, тъй като гостите започнаха вечерята си и тя вече не можеше да занесе храната на затворниците. А Кристен знаеше какво ще си помисли Торолф, ако тя не се появеше днес.
Най-накрая Кристен се обърна към Еда:
— Иди го събуди и го попитай. И без това няма да иска да спи толкова до късно.
— Все повтаряш, че спи, момиче. Защо ще си проспива деня?
Кристен погледна настрани и сви рамене:
— Просто го направи, Еда. Няма да ти се ядоса, ако го обезпокоиш.
Еда го стори и след няколко минути се върна, като клатеше глава.
— Да, спеше и се развика защо никой не го е събудил по-рано. — При тези думи Кристен се ухили. Еда я изгледа остро. — Вярно казваш, но не мога да измисля защо милорд ще ти разрешава да… Можеш да занесеш храната, но ще вземеш със себе си и двама пазачи. А Юланд ще ти помогне да я занесеш.
Еда извика мъжете и ги инструктира. Кристен не можеше да възрази. С такова нетърпение очакваше да поговори с Торолф и останалите, че не спря да се усмихва през целия път до затворническата барака.
Всички бяха в дългото помещение. Вратата беше отворена. Двамата пазачи отпред бяха така погълнати от надпреварата си по мятане на ножове, че почти не й обърнаха внимание, когато тя се появи заедно с Юланд и нейните двама стражи.
Причината за нехайството им й се изясни, когато подрънкването на множество вериги достигна до нея. Приповдигнатото й настроение малко се понижи от мисълта, че нейните приятели носеха оковите си постоянно. Но в момента, в който се изправи на входа, настроението й отново литна нагоре.
Очите й намериха първо братовчед й. Тя изпусна пълната с пити и плодове кошница и се хвърли в прегръдките на стреснатия Отер. От множеството изненадани гласове, които зовяха името й, тя разбра, че Торолф не е казал на никого какво се бе случило предишната вечер. Вероятно е подозирал, че няма да се появи. Отер бързо я освободи от прегръдките си и старите й приятели я поеха в обятията си. С писъци и смях тя приемаше мечешките прегръдки, поздравите и закачките.
Юланд, който стоеше на входа и наблюдаваше жизнерадостното посрещане, не можеше да повярва на очите си. Едреа твърдеше, че е възможно поне единият от викингите — онзи, който винаги излизаше напред, за да вземе храната от нея, да не е толкова див, колкото останалите. Защото често й се усмихвал. Глупави приказки на момиче, омаяно от красив мъж, бе решил Юланд. Но тази топлина и нежност към грамадната мома… Господи Божичко! Изглеждаха почти човешки! В изумлението си Юланд остави големия котел с яхнията на земята и забърза обратно към залата, за да нагости приятелите си с клюки.
Вътре в бараката Кристен най-сетне стигна до Торолф. Искрящата й радост позаглъхна при вида му. Изражението му беше почти тържествено, когато я огледа, и тя си спомни какво бе споделил с него Ройс.
