— Отначало ме мислеше за курва. Недей, Торолф! — тя се усмихна, когато той гневно извъртя очи към нея. — Ти трябваше да се засмееш. Нищо, аз го направих. Оставих го да си мисли, че това е вярно. Той беше отвратен и за известно време това го държеше далече от мен. Но стана така, че съжалих за това, че ме е оставил. Желаех го от все сърце, когато най-после той… Както казах, сега ме харесва достатъчно, но не ми се доверява. Не би ме оставил да изчезна от погледа му. И все пак държи другите мъже надалече от мен. Дори свали веригите ми, докато тези млади лордове са в Уиндхърст, за да мога да се защитавам сама, ако той не е наблизо.
— Значи ти го притежаваш. Или притежаваш половината?
— Да, половината… И ще изгубя и тази половинка, когато се ожени. И все пак…
Тя не довърши мисълта си и въздъхна. Торолф още веднъж стисна пръстите й, за да и покаже, че я разбира. Знаеше, че щеше да постъпи по същия начин, ако се окажеше на нейното място. И той щеше да се възползва от възможността и удоволствието дори и с враг. Това, че тя е жена и от нея не се очакваше да разбира нещата по същия начин, нямаше голямо значение. Тя бе дъщеря на майка си, а Брена Хаардрад беше дръзка женска, която мислеше за себе си, преди да помисли за това, кое е редно и кое не за една жена.
— Не се яж отвътре, Кристен.
— Да не се ям? — Тонът й бе мек и в него личеше объркване. — Логиката ми подсказва, че вече трябва да съм го намразила. Имах известна надежда — неохотно призна тя. — Но сега, като видях годеницата му, и тази надежда е погазена. И все пак. Господ да ми е на помощ, Торолф! Той ме заведе да поплувам, след като ме хвана, че се опитвам да избягам. Защо ще прави това?
— Предполагам, че му е доставило удоволствие?
— Можеше да си достави удоволствието където и да е. Нямаше нужда да ме води на езерото.
— Е, и какво излезе. Човекът е омагьосан от теб и няма вероятност положението да се промени.
— Омагьосан? Не, аз съм омагьосана. Знам, че накрая ще го намразя, но предпочитам това да стане сега, отколкото по-късно. Искам по-бързо да се жени и да свършва с мен.
Торолф избухна в смях, като видя смръщеното й лице.
— Съжалявам, бедничкия саксонец, момиче, наистина! Да свършва с теб? Точно обратното! Да се надяваме, че когато ти свършиш с него, той ще може да събере парченцата от разбитото си сърце.
Кристен леко се усмихна при невероятната представа за Ройс с разбито сърце, а след това и тя искрено се разсмя. Вярно, беше прекалено абсурдно, но тя бе благодарна на Торолф.
Точно така я завари Ройс, когато се появи в рамката на отворената врата — седнала почти в скута на викинга, с когото се смееха от сърце, преплела пръсти с неговите. Първата му мисъл беше да я откъсне от него и да го смаже на пихтия, но той се овладя. Беше забравил какво бе тя за тези викинги.
Тишината, която се възцари в стаята, накара Кристен да вдигне очи и тя безмълвно простена.
— Мисля, че се заседях.
Ръката на Торолф се стегна около нейната, когато тя поиска да се изправи.
— Нима ще влезе вътре, за да те прибере, Кристен?
Въпросът му я ужаси.
— Погледни го. Той не е в добро настроение, уверявам те. Искаш да ме измъкне оттук за косата ли?
— Питам се какво би станало, ако се опита.
Тя схвана мисълта му на мига и извика:
— Торолф!
— Можем да го хванем, Кристен — тихо й отвърна той, без да сваля погледа си от очите на саксонеца. — Ще бъде не по-лош заложник от краля. Тук вътре не могат да ни обстрелват със стрели от далече, за да ни принудят да го освободим.
Гласът й прозвуча сдържано, въпреки че умът и тялото й крещяха: „Не!“:
— Познавам го, Торолф. Чуй ме добре, за него народът и дългът стоят на първо място. Втълпил си е, че ако бъдете освободени, ще настане истинско клане. Не може да бъде убеден в противното. Ще пожертва себе си, но няма да даде заповед да го освободите.
Торолф имаше собствени доводи.
— Стражите му няма да го послушат, ако е заплашен животът му.
— Няма да стане, казвам ти!
— Братовчед ти не е съгласен. Погледни го, Кристен. Отер вече е стигнал до същия извод като мен. Ако твоят саксонец е достатъчно безразсъден в смелостта си и влезе тук, значи заслужава онова, което ще му се случи.
Господ да й е на помощ! Можеше почти да намрази Торолф заради това, че я караше да избира между него и Ройс. Ако сега побегнеше навън, никой нямаше да я спре, но така щеше да лиши приятелите си от шанса да бъдат отново свободни, а нямаше никакви гаранции, че някога ще имат друга възможност. Но ако останеше… ако останеше, Ройс можеше като нищо да умре.
Може би измъченото й изражение помогна на Торолф да отгатне част от мислите й. Той поотпусна хватката си, с която я държеше до себе си. Даваше й право на избор. Предоставяше й решението. Но тихо добави:
— Няма да го убием, Кристен. Няма да имаме никаква полза от това.
Думите му нямаха значение. Изборът вече не беше неин — търпението на Ройс се бе изчерпало. Тя прокле неговата арогантност, която го бе накарала да тръгне напред, вместо да затвори вратата и да я принуди да излезе по някакъв друг начин. Сякаш вървеше през собствената си зала, заобиколен единствено от доверените си слуги. Толкова спокойно и непринудено скъсяваше разстоянието помежду им.
Очевидно Отер не вярваше, че е възможно това да се случи. И сега, когато Ройс стори невероятното, Отер остана неподвижен. Не вярваше на очите си. Сигурно и Торолф споделяше същите съмнения. Когато се изправи, издърпвайки със себе си и Кристен, лицето му далеч не бе така самоуверено. Все пак тя почувства как ръката му, която все още държеше нейната, се напрегна. Въпреки всичко щеше да се опита да надвие Ройс. А тя не можеше да предупреди любимия си, защото думите й само щяха да ускорят събитията, в които той вече беше нагазил.
Викингите по начало бяха суеверни. За хора, които дори не биха стъпили на кораб, който познават до последната треска, ако преди това не са принесли жертва на своя бог, смелостта на Ройс, граничеща с чиста проба лудост, беше изнервяща. Това му позволи да мине помежду им без никой да се опита да го спре. Веднъж вече го бе правил, а те и тогава не го повярваха, макар че стражите му стояха наблизо с опънати лъкове. А сега той бе сам, с голи ръце — мечът му все още беше в ножницата си…
Ройс стигна до Торолф и Кристен и спря пред тях. Торолф пусна ръката й. Тя очакваше ръката на Ройс, очакваше дългите му пръсти да обхванат китката й и да я задърпат навън. Лицето му беше почти безизразно, но въпреки това тя знаеше, че е обладан от ужасна ярост.
Кристен също не издаваше собствените си чувства. Стомахът й се бе стегнал на възел, нервите й сякаш бяха изтръпнали и вцепенени. Чакаше… чакаше.
Ръката на Ройс се стрелна напред, но сграбчи не нея, а Торолф. Само с едно движение, което бе толкова бързо, че Кристен го долови като неясна сянка, Ройс се озова зад Торолф. С една ръка бе притиснал гърлото на Торолф, а с другата бе обхванал главата на затворника, извита по странен начин в прегръдката на Ройс. Трябваше му по-малко и от секунда, за да довърши усукването, което щеше да строши врата на викинга.
— Ройс… — започна тя. Без да я поглежда, той я прекъсна. За нейно учудване гласът му прозвуча сухо:
— Може би вече е време да си тръгваш, момиче?
От гърлото на Торолф излезе звук, който я накара притеснено до отмести поглед към него. Това, което видя, напълно събуди сетивата й. Той се задавяше от собствения си смях. Божичко! Какво смешно намираше в това, че собственият му план се бе обърнал срещу него…
Тя обърна гръб на двамата мъже и тропна с крак на Отер.
— Ще го пуснеш ли да излезе, или ще го оставиш да убие Торолф? На Торолф може и да му е смешно, че са го надхитрили, но саксонецът не споделя доброто му настроение. Той
— Виждам — отвърна Отер, а после и той по някаква причина се развесели и ухилен допълни: — Струва
