Сърца в пламъци

стигне до неприятности. Това е единственото разум…

— Пощади ни Господи! — прекъсна я смаяната Еда. — Първо им носиш храна. Сега искаш да им заведеш и блудници. Върви да спиш, момиче, преди да ти е хрумнало, че трябва да им се разреши да се женят и да се заселват тук.

— Сега, като го спомена…

Кристен се втурна да избяга, преди Еда да успее да отвори уста. На устните й играеше усмивка чак докато не изкачи стълбището. Видът на вратата в дъното на коридора я накара да забрави заяждането си с Еда. Тя въздъхна и бавно тръгна. Чудеше се с колко време ще разполага преди и Ройс да се качи.

Нямаше и половин минута. Сигурно беше напуснал залата непосредствено след нея. Кристен стоеше до масата с гръб към вратата. Смяташе да се съблече и да се възползва от оставената на масата вода. Дори не беше развързала въжето, което й служеше за колан, когато вратата се отвори.

— Какво стана със затворниците, Кристен?

Тя се завъртя. Сините й очи се разшириха, когато срещнаха Алдън, а не Ройс. Трябваше й секунда, за да се съвземе от изненадата: след това хвърли един поглед към оръжията на стената.

— Не — предупреди я той, отгатнал мислите й. — Преди отново да се опиташ да ми прережеш гърлото, чуй какво имам да ти кажа. Познавам братовчед си. Когато е ядосан, той крещи, вилнее, троши глави. Когато е побеснял, той е ледено спокоен и Господ да е на помощ на бедната душа, която трябва да разбие този лед. Сега е бесен. От какво?

— Защо не попиташ него?

— Него? — Алдън потрепери и Кристен не успя да разбере преструвка ли беше това или истина. — Когато е такъв, не искам изобщо да го доближавам.

— А аз не искам да доближавам до теб, саксонецо. Няма нужда да се боиш, че ще те нападна. Дала съм дума на твоя братовчед, че докато кралят е тук, ще стоя настрана от тебе.

На устните на Алдън се появи нещо като усмивка.

— Искаш да кажеш, че наистина ще бъде безопасно, ако се приближа до теб?

— Не бих се заклела — мрачно отвърна тя.

— Ще ми кажеш ли поне какво се случи? Може би ще разбера как да го поуспокоя.

Тя повдигна рамене, думите й натежаваха от безразличие:

— Постъпи като безмозъчен глупак. Влезе сред затворниците, за да ме изведе от бараката им. — Гласът й започна да се извисява. Отново я обземаше раздразнение. — Торолф ме задържа, а Ройс вместо благоразумно да си тръгне, защото и аз щях да изляза, ако го бе сторил, влезе вътре да ме изведе. Постъпи по възможно най-глупавия и дързък начин. Точно на това се надяваха и те!

— И все пак, не се случи нищо.

Отвращението на Кристен се изписа на лицето й.

— Не е в това работата. Той обърна нещата така, че взе връх. Също толкова лесно можеше да се окаже и в неблагоприятно положение.

— И това не ти харесва?

Тя го изгледа свирепо.

— Казах ти това, което искаш да знаеш. Сега си върви.

Той кимна, но преди да се обърне, прибави:

— Предупреждавам те, момиче. Не споделяй с него това, което ми каза. Не смятам, че точно сега ще търпи да го наричат безмозъчен глупак.

Той отвори вратата. В рамката й стоеше Ройс. Алдън безмълвно проплака и отправи беззвучна молитва Ройс да не е чул разговора им. Кристен овладя лицето си. Видя, че Алдън има право. Ройс изглеждаше напълно спокоен, но само на пръв поглед. Отблизо се виждаха стиснатите му устни и опасният блясък в очите му.

— Какво правиш тук, братовчеде?

Алдън се опита да се пошегува:

— Помагам й да се подготви за трона.

На Ройс не му се видя смешно.

— Навикът да й помагаш, който си придобил, не е никак благоразумен. Накрая ще ти докара нож в гърба. Остави ни.

Думите бяха изречени меко, но Кристен долови скритата в тях заплаха. Със затварянето на вратата тя обърна гръб на Ройс и прехапа долната си устна. Един-единствен път беше виждала Ройс такъв: първия път, когато го видя. Тогава с ледено спокойствие им беше казал, че ще ги избие всичките. А сега? Не се страхуваше чак толкова. Беше сигурна, че няма да я убие. Това, което изпитваше, бе боязън да се изправи пред непознатото.

— Сега съм принуден да се питам дали всичко, което си казала и си направила, не е било лъжа.

Кристен замръзна. Господ да й е на помощ! Със сигурност нямаше да може да си помогне, ако не успееше да го разбере. Какво общо имаше тази небрежно поднесена забележка със случилото се?

— Трябва да приема, че имате причина да говорите така, милорд. Ще ми кажете ли, или трябва да отгатна?

Той се бе приближил зад нея, докато тя говореше. Пое си рязко въздух, когато пръстите му се впиха в рамото й и я завъртяха към него. Но лицето й остана безизразно. Бе вперила поглед в тъмните му очи. Не можеха да си играят с нея като котка с мишка.

— Отправяй обвиненията си и свършвай — озъби се Кристен.

— Той ти е повече от приятел, твоят Торолф.

— Защото му позволих да ме задържи ли? — попита тя. — Да, позволих му, защото не мислех, че може да си такъв глупак да влезеш в капана му.

— Кой беше глупакът?

Тя отвори очи.

— Ти си знаел! Знаел си какво ще направи той и въпреки това влезе вътре! Ти си луд!

Той стисна и двете й рамене и я разтърси.

— Няма значение какъв съм, но вече не издържам. Обичаш ли го?

Това, че успя да избие ръцете му, колкото и силно да я стискаше той, показваше, че и тя не издържа повече.

— Още един въпрос, който няма нищо общо със случилото се! Естествено, че го обичам! Той ми е като брат. Сега ти ми кажи, какво общо има това?! Остави се в ръцете им! Торолф каза, че няма да те убият, но ти не можеше да го знаеш. Трябваше просто да се върнеш в залата, саксонецо, и аз сама щях да те последвам.

— А можех ли да зная това!

Мина й през ума, че той вече крещи — значи вече не е бесен, а само ядосан, ако можеше да се вярва на Алдън, разбира се. Какво толкова успокояващо беше казала, та да настъпи такава промяна?

Тя снижи глас.

— Здравият разум можеше да ти го подскаже. Вън от онази стая положението беше в твои ръце. Можеше да ме принудиш да изляза по хиляди начини. Разбирах това. — Тя дори си призна: — Нямах намерение да оставам вътре. Нямах намерение и да се заседявам толкова, но мина толкова време, откакто не съм говорила с тях.

— Или не си ги докосвала — него! Не съм сляп, девойче. Направо го беше възседнала!

— О, не е честно! — извика тя. — Седях до него. Той държеше ръката ми. Какво толкова намираш в това? Още преди време ти казах, че съм възпитана да не крия чувствата си. За мен е естествено да докосвам някого, ако го обичам.

— Тогава докосни мен, Кристен.

Думите му я удариха като гръм. Внезапно изражението му се изпълни с копнеж и предизвика същите чувства и у Кристен. Чувствителността й бе достатъчно наелектризирана. Погледът му просто пренасочи зарядът й, фокусира го върху сетивата й, които сега й крещяха да се хвърли в прегръдките му.

Тя почти го направи. Почти направи стъпката, след която телата им щяха да се слеят. Нужно й беше и последното зрънце воля, която притежаваше, за да се въздържи. Господ да й е на помощ! Само ако се беше