изразил другояче, само ако не ставаше дума за любов…
— Кристен?
— Не! — Заедно с „Не“-то тя откъсна и част от себе си, както и от него. —
Отрицанието бе прекалено силно, знаеше това. Не беше чудно, че той не му обърна внимание и направи стъпката, която тя бе очаквала. Притисна я силно към себе си. Трясна още една гръмотевица, те притискаха бедрата си, гърдите си… устните му бяха като балсам за треската, която обхващаше тялото й. Невъздържан и настоятелен той притисна устни към нейните и я накара да полудее от страст.
Ройс се приведе напред, като продължаваше да притиска тялото й плътно към своето и устните му изгориха ухото й:
— Предавам се, Кристен. Докосвай ме не защото ме обичаш, а защото се нуждая от теб. Докосвай ме!
Той простена дълбоко, сякаш изпитваше смъртна болка. Сърцето й не можеше да устои на толкова настоятелна молба. Тялото й вече беше загубило битката. Ръцете й взеха лицето му в длани и го принудиха да я погледне. Погледът му беше по-могъщ от всяка ласка.
ГЛАВА 34
Шест горещи орехови пити бяха поставени в кошница и занесени до чакащите товарни талиги. Еда бе събудила Кристен рано сутринта, за да приготви питите навреме за заминаването на краля. Най-сетне той и свитата му си тръгваха.
Слугите отново се накачулиха по прозорците, за да гледат как благородниците възсядат красивите си коне. Небето беше забулено от гневливи облаци. Беше много вероятно дъждът да ги измокри още преди да е превалило утрото. Въпреки това не беше дадена заповед за отлагане на тръгването. Алфред не се съобразяваше с времето.
За разлика от преди, когато благородниците пристигаха, сега Кристен можеше да гледа заминаването им заедно с другите. Видя краля да прегръща Ройс. Видя ги да се смеят на нещо, което Алфред каза. А след това остана да наблюдава как младият крал на саксонците напуска Уиндхърст на коня си.
Не съжаляваше, че кралят си тръгва. Промените, които посещението му бе предизвикало не й харесваха. Знаеше и какво означава за нея заминаването му: срокът на сключената с Ройс сделка изтичаше.
Тя бавно се върна в готварницата. Еда вървеше до нея.
— Ройс каза ли ти нещо тази сутрин? — осмели се да попита Кристен.
— Да.
— Ох!
— Ох? Не ти приляга да усукваш, момиче — изпитателно я погледна Еда. — Ако ще питаш за оковите, питай. Не, не питай. Получила съм заповедите му. Нищо по-различно от това, което очакваше.
— Да, не съм очаквала повече.
— Ако това те утешава, трябва да ти кажа, че той бе не по-малко нещастен.
— Не е.
Еда реагира на апатията й със сърдит поглед.
— Ти сключи една сделка с него. Сключи друга. Не си глупава. Използвай, каквото имаш, за да се сдобиеш с каквото искаш.
Най-накрая старицата успя да подпали фитила на яда й, който се изля със саркастично презрение.
— С това предложение си вредиш на господаря си. Забравяш колко малко може да ми се вярва. Може да избягам и посред бял ден.
— Да, не ме слушай. Ти никога не ме слушаш. Какво зная аз? Само дето го познавам от бебе. Имам…
— Помогни ми Боже! — избликна раздразнението на Кристен. — Ако не престанеш да се заяждаш с мен, старо, ще…
— Да ти помогне Бог? — чу се гласът на Ройс зад нея. — Кой Бог?
Тя се завъртя. Беше прекалено разгорещена, за да забележи изненадата му.
— Какво искаш, саксонецо? Няма ли да ходиш на лов, или да се упражняваш, или не знам какво си? Мразя да се промъкваш така зад мен!
Той знаеше какво я бе насъскало така. Бе предвидил, че няма да е лесно отново да я окове във вериги. Тъкмо за това беше тук: за да се увери, че всичко е наред. Но тя го бе объркала, бе го хванала неподготвен с клетвата, която можеше да използва само един християнин.
— На кой Бог се молиш? — повтори той.
Тя упорито стискаше устни. Нямаше да му отговори. Той взе ръката й и я разтърси. Накрая в пристъп на ярост тя го отблъсна от себе си.
— Още веднъж ме разтръскай, саксонецо, и кълна се, юмрукът ми ще отвори дупка в бузата ти!
Той самият би трябвало да избухне разярен. Вместо това Ройс се засмя.
— Това беше само един прост въпрос, Кристен. Защо си толкова дръпната?
Смехът му й подейства като магия и изглади острите ръбове на засегнатото й честолюбие. Защо
Кристен се засмя на собственото си калпаво настроение. Еда се обърна и поклати глава при тази внезапна промяна. Ройс бе не по-малко объркан. Лекотата, с която тя владееше бурните си емоции, беше поразителна.
— Простете ми, милорд — каза Кристен, макар че не изглеждаше разкаяна. — Не исках да ви блъсна… е, направих го, но съжалявам.
— Което не означава, че това няма да се случи отново.
— Така е — очите й го гледаха присмехулно.
Ройс се ухили и поклати глава.
— Сега ще отговориш ли на въпроса ми?
Тя сви рамене.
— Моля се на Бога на майка ми.
— Тогава защо не го повика по име?
— Направих го. — Той въпросително повдигна вежди и тя обясни: — Богът на майка ми е вашият Бог.
Той замръзна. Смехът му отлетя.
— Как е възможно?
— Много лесно, милорд. Викингите нападат чужди земи от много, много отдавна. След набезите си водят у дома пленници християни. Майка ми е била една от тях. Майката на баща ми също беше християнка. Баща ми и братята ми — тя се засмя — не поемат излишни рискове и почитат всички богове.
— А ти.
— Аз вярвам в Единствения истински Бог.
Той се смръщи и остро и напомни:
— Ти защитаваше намерението на приятелите ти да оплячкосат манастир!
Тя също се намръщи.
— Не съм го защитавала. Проявих разбиране, което е повече, отколкото ти искаш да направиш. Казах ти, че брат ми не сподели намеренията си с мен. Не ти казах защо, но причината за това е, че той знаеше, че с цялото си сърце ще се боря да променят плановете си. Затова не ми каза. Дойде тук и загина! С ума си разбирам, че такава е била волята Божия, но в мен тече и викингска кръв и сърцето ми крещи за мъст. Нима ще ми кажеш, че саксонските християни не мъстят за смъртта на любимите хора?
