мен. Не! Не влизай вътре, Гарик! Аз ще сляза долу.
Кристен се бе преместила до прозореца и когато Ройс излезе от стаята, тя стоеше до майка си. Целият двор под тях бе осветен от горящи факли и изпълнен с повече от стотина викинги — с шлемове на главите, въоръжени с мечове и секири, готови да щурмуват замъка. Можеше само да се моли Ройс да не вдигне хората си на оръжие. Нямаха никакъв шанс.
ГЛАВА 43
— Не! Не, Торолф, това е невъзможно! Остави ме да поговоря с него!
Утрото бе настъпило, но в замъка все така цареше тишина. Жените плачеха и тихичко се молеха. Мъжете тържествено точеха мечовете си.
Брена бе отишла при Гарик, но той не й бе позволил да се върне обратно в замъка. Вместо нея бяха изпратили Торолф, за да съобщи какво са решили викингите, които отново се бяха оттеглили зад крепостните стени. Кристен бе прекарала остатъка от нощта с Ройс. Бяха очаквали нападение, ултиматум, но не и това, което Торолф им съобщи.
Кристен стоеше с Ройс на входа, където го посрещнаха. Торолф бе дошъл по първи петли — невъоръжен. Челюстта му, бе свидетелство за буйния нрав на чичо й Хъг. Той бе говорил само с нея. Тя трябваше да преведе думите на Ройс, но все още не го бе сторила.
— Можеш да дойдеш с мен — без заобикалки й каза Торолф, — но ако напуснеш замъка, твоят саксонец губи главния си коз. Не мисля, че желаеш това.
— Тогава доведи баща ми при мен.
Торолф поклати глава.
— Няма да дойде. Не вярва на саксонците.
— Ти си тук.
— Да — той се ухили. — Но аз вярвам, че ти си в състояние да не позволиш на мъжа си да ми пререже гърлото. Баща ти не е виждал със собствените си очи властта, която имаш над саксонеца, а аз съм.
Кристен се ядоса.
— За незначителни неща, може би имам власт, но не и за нещо, което засяга живота на хората му!
Торолф не се уплаши. Ако мислеха да го съсекат, вече щяха да са го направили. Но саксонецът просто стоеше до тях с неразгадаемо лице. Дори не проявяваше нетърпение да разбере за какво толкова се карат.
— Ще му кажеш ли? — попита Торолф. — Може и да не ме разбере добре, ако трябва аз да говоря с него.
— Торолф, моля те! Това е невъзможно. Обичам ги и двамата! За мен не може да има победител!
— Не мисля, че това е било взето под внимание. Шестнайсет от нас бяха взети в робство и бяха принудени да работят за саксонците. Не всички искат възмездие. Някои дори искат да останат и да се заселят тук, ако им бъде позволено да го направят като свободни хора. Но дори и онези, които не желаят да си отмъщават, имат братя и бащи, които сега са тук и искат точно това.
— О, не е честно! — проплака тя. — Поели са този риск още когато са решили да нападнат Уиндхърст!
— Те не виждат нещата по този начин.
— Господи! Майка ми изобщо ли не успя да поговори е татко?
— Разговаряха дълго… по-скоро — караха се. Но решението бе взето.
— Майка ми одобрява ли го?
— Не, не го одобрява. Но тя няма думата, също както и ти. Чичо ти Хъг дава заповедите. Той е ярл. Последната дума е негова, а той се съгласи. Баща ти бе избран единодушно. Всички се съгласиха, че той е най-засегнат защото и ти си замесена. Кажи му, Кристен. Часът наближава.
Тя погледна Ройс. Лицето му бе безизразно и сякаш кръвта напълно се бе отдръпнала от него. Мъката се изля от очите й. Как да му каже? Господ да й е на помощ! Този ден щеше да я съсипе. Гласът й прозвуча кухо.
— Отправено ти е предизвикателство, милорд. Избрали са най-добрия боец измежду тях и ти трябва да се срещнеш с него. В единоборство. Ако го победиш, те ще си тръгнат.
Усмивката на Ройс сякаш премаза сърцето й.
— Това е повече от всичко, на което можех да се надявам, Кристен. Защо си толкова тъжна? Страхуваш се, че няма да победя?
— И заради това — жално каза тя.
— Добре тогава. Какво ще стане, ако бъда победен?
От него струеше самоувереност. Кристен не смееше да го погледне в очите.
— Все още ще бъда в ръцете на Алдън и той може да използва това. Решенията ги взима чичо ми — Хъг. Той не смята, че ти ще ме убиеш, но не е толкова сигурен за другия саксонец. Хъг няма да подложи на риск живота ми. Викингите ще си тръгнат в момента, в които им бъда предадена. Независимо дали ще победиш или не, и в двата случая хората ти няма да бъдат засегнати.
— Значи само към мен хранят лоши чувства?
— Те са воини, Ройс. Бият се при най-малката обида или просто за удоволствие — няма значение каква е причината. На нашите празници мъжете умират при схватки, започнали като невинни спорове. Помежду си се бият приятели — самото предизвикателство ги прави щастливи. Но победителят винаги е почитан. Те ти изпращат най-добрия сред добрите. Не смятат, че можеш да го победиш, но ако го направиш, ти ще си доказал своята сила и ще бъдеш уважаван.
Ройс повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
— И въпреки всичко това те прави нещастна? Искаш ли да не приема предизвикателството?
Тя простена.
— Не можеш. Майка ми сигурно им е казала, че няма да ми сториш нищо лошо. Както ти казах, чичо ми е сигурен в това. Ако не се биеш, те ще нападнат замъка ти Ройс! Нямаш никакъв избор, ако искаш да пощадиш хората си.
— В такъв случай те биха могли да ме нападнат и сега, но въпреки това, вместо да го направят, ме предизвикват. Това е справедливо, Кристен. Затова не се измъчвай. Не мога да загубя.
Тя сподавено изхълца, обърна се и изтича към стълбището. Ройс смръщено я проследи с поглед, докато Кристен не се изгуби на горния етаж. След това той остро изгледа Торолф.
— Какво каза на Кристен, че тя е толкова разтревожена?
Главата на Торолф се цепеше от усилията му да проследи бързия им разговор. Беше се отказал веднага щом разбра, че саксонецът е научил за отправеното му предизвикателство. Но той сигурно разбира защо е разтревожена Кристен. Това беше напълно естествено. Сигурно саксонецът имаше предвид нещо друго.
Торолф сви рамене.
— Гарик бесен на Селиг… изгубил кораб… доведе Кристен тук. Сигурно го набие.
Ройс продължи да се мръщи. Възможно ли бе Кристен да изглежда толкова нещастна заради брат си?
— Кога ще дойде вашият човек?
— Има време, само приготви се.
— С пълно въоръжение ли ще дойде?
— Да.
Ройс освободи Торолф с кимване. После прати да му донесат доспехите от стаята. Докато чакаше обясни на Алдън какво предстои и му даде нареждания, в случай че станеше невъзможното и той загуби. Малко по-късно му поставиха шлема му и го пристегнаха в ризницата. Алдън точеше меча му, когато го извикаха навън.
Ройс излезе. В едната си ръка държеше меча, а в другата щита си. Всички викинги бяха влезли в двора, но се бяха разпръснали покрай външните стени, а мечовете и щитовете им лежаха в краката им в знак, че са тук само като зрители. Хората на Ройс започнаха да излизат от замъка и той издаде заповед те също да оставят оръжията си на земята. Видя майката на Кристен, която стискаше ръката на огромния мъж с гръден кош като бъчва. Бащата на Кристен?
