— Но нали току-що го направих! Бременна съм!
Каси остана с отворена уста. Изминаха няколко минути преди да успее да проговори отново.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм от един месец. Какво ще правя сега? Не мога да кажа на мама. Не стига, че се омъжих за Маккъли зад гърба й, но сега и… Тя сигурно ще ме изхвърли от къщи!
— Не, няма да го направи…
— Ще го направи и още как!
— Не, няма, но дори и да го направи, можеш да дойдеш да живееш с мен.
Това не спря сълзите на Джени. Всъщност тя се разплака още по-силно.
— Не искам да живея с теб! Искам да живея с Клай, но той не ме иска!
Сърцето на Каси се сви от мъка. Поне не бе сгрешила за чувствата на Джени, а от думите на Морган излиза, че е била права и за тези на Клейтън. Разбира се, това бе малко утешение, след като родителите им ни най-малко не се интересуваха от чувствата на децата си. Все пак я караше да се чувства по-малко виновна, въпреки че това не решаваше нищо. Момичето може би наистина обичаше съпруга си, но положението бе безнадеждно, тъй като този съпруг бе твърде нерешителен и незрял, за да се опълчи срещу баща си.
Каси въздъхна тежко.
— Джени, как можа всичко така да се обърка? Когато тръгвахте за Остин, двамата с Клейтън бяхте толкова щастливи и развълнувани.
Джени най-после се отпусна сломено на един стол и си призна:
— Не знам как стана, но започнахме да говорим кой от нас се е влюбил пръв. Той каза, че дори не би ме забелязал, ако ти не си му била казала, че съм влюбена в него. Това ме вбеси, така че му казах истината — че никога не съм си помисляла за него по този начин, докато ти не ми каза, че той ме е обичал. Тогава той избухна и заяви, че са го измамили. Според мен Клай просто се страхуваше какво ще каже баща му, когато се приберем у дома.
Каси не се съмняваше, че причината е била точно тази.
Чудеше се дали да каже на Джени, че Клейтън може би вече съжалява, че я е изоставил. Това със сигурност нямаше да влоши нещата.
— Ако това ще те утеши поне малко, мисля, че в момента Клейтън е точно толкова нещастен, колкото и ти.
Джени мигновено скочи на крака и очите й се разшириха от надежда.
— Откъде знаеш?
— Преди две седмици имах доста неприятна среща с Морган. Той каза, че откакто се върнал от Остин, брат му не работел и не бил наред с главата. Каза също, че Клейтън говорел за някакви „права“ и че трябва да отиде и да те прибере, но Ар Джей му избил това намерение от главата.
Джени отново започна да кръстосва из стаята, но този път трепереше от гняв.
— Наистина мразя този негов баща!
Каси не искаше да спори с нея, но само изтъкна:
— Твоята майка не е по-добра, но ти не я мразиш.
— Кой е казал, че не я мразя?
— Стига, Джени, та нали точно омразата е виновна за всичко. Любовта трябваше да й сложи край.
Джени спря и се втренчи в нея.
— Ако това си мислиш, трябва да ти кажа, че напразно си се надявала. Но аз не те обвинявам, че се зае с ролята на сватовница. Всичко бе чудесно преди спречкването ни през сватбената нощ. Нито пък съжалявам, че нося неговото дете. Само дето не зная какво да правя. — Сълзите отново потекоха по страните й. — Не искам да бъда разведена майка!
— Ами тогава недей. Майка ти не може да разпише вместо теб документите за развода, Джени. Така че не ги подписвай.
— Тя ще ме накара.
— А може би няма. Не ти ли е хрумвало, че новината за бебето може да промени отношението им? Това ще бъде първото внуче както на майка ти, така и на Ар Джей.
Джени въздъхна.
— Ти все още нищо не си разбрала, Каси. Тяхната омраза е пуснала твърде дълбоки корени. Единственият начин да заровят брадвата на войната, е единият от тях двамата да я забие в гърдите на другия.
При тези думи дори и оптимизмът на Каси се изпари.
— Май не ти помогнах особено много, нали?
— Аз знам, че не можеш да направиш нищо за мен, Каси. А сега трябва да се прибирам, преди да са усетили, че ме няма и Бък да тръгне да ме търси. Имах нужда просто да си поговоря с някого. Благодаря ти, че ме изслуша.
Каси кимна. Разбираше я. В този момент собствените й неприятности й се струваха твърде незначителни. Тя поне не бе бременна, нито пък безнадеждно влюбена в мъж, който майка й никога нямаше да одобри. Ала не можеше да понесе спокойно мисълта, че след седмица или две ще си замине, а Джени ще остане сред цялата тази бъркотия, която тя й бе причинила.
Каси изпрати приятелката си до врата и й каза:
— Иска ми се да мога да събера майка ти и Ар Джей в тази стая и да се опитам да налея малко разум в главите им.
— Те никога няма да останат заедно в една стая.
— Тогава ще ги заключа.
Джени се засмя.
— Виж това е идея… но, те ще се избият един друг.
— Или ще бъдат принудени веднъж завинаги да си изяснят нещата.
— Това е прекрасна мисъл, Каси, но ми се струва, че трябва да стане чудо, за да се случи.
Каси вярваше в чудеса и нямаше нищо против да ги подпомогне, ала съществуваше сериозна пречка — Ейнджъл, който живееше под един и същ покрив с нея. Докато затваряше вратата след приятелката си, тя се питаше…
— Да не си посмяла дори и да помислиш за това.
Дълбокият глас я стресна и тя бързо се обърна. Видя Ейнджъл, който бе седнал на долното стъпало на стълбата. Шапката му бе нахлупена ниско над челото. Беше облякъл жълтата си мушама, а черната триъгълна кърпа бе вързана на врата му. Сигурно се канеше да излиза или пък бе влязъл през задната врата. Колко ли бе чул от разговора й с Джени?
Каси повдигна вежди и се престори на неразбираща.
— Да не смея да си помислям за какво?
Погледът, с който бе възнаградена, доказваше, че той не би повярвал на невинния й вид.
— Да се месиш в работите на другите. Ако отново те хвана да се опитваш да го правиш, ще направя това, което баща ти е трябвало да направи още преди години — да те напляскам здравата по задника. Не искам да те плаша, но ако продължаваш по този начин, наистина ще бъда принуден да го сторя. Кълна се, че не знаеш кога трябва да спреш.
— А какво те кара да смяташ, че изобщо замислям нещо?
— След няколко дни и двамата ще сме заминали оттук, а това ранчо ще остане. Така че можеш да започнеш да се бъркаш в живота на другите, когато се прибереш у дома си, където майка ти ще се погрижи да оправя кашите, които забъркваш. Обзалагам се, че вече е свикнала.
Каси пристъпи към него. Ръцете я сърбяха да му зашлеви една звучна плесница, ала когато приближи, се задоволи само да го изгледа свирепо.
— Ако си спомняш, не съм те канила тук. Всъщност дори те помолих да си тръгнеш. А след като напоследък никой от съседите ми не ме закача, не виждам никаква причина да продължаваш да стоиш тук. Те очевидно са решили да ми позволят да остана, докато баща ми се прибере.
— Така ли смяташ?
— Вече ти казах, че си свършил това, за което си дошъл и трябва да си помислиш за заминаване —
