най-добре още днес.
— А кой те пита?
Той изръмжа последния си въпрос и рязко се изправи, а Каси побърза да отстъпи назад. Беше очевидно, че този път го бе разсърдила не на шега. А и той още не бе свършил.
— Аз ще остана, Каси, не само докато баща ти се прибере, а докато не те видя да напускаш тази част на страната. За съжаление това не може да стане много скоро, но дотогава ще стоиш настрани от хорските работи! Ясно ли е?
Тя бе толкова изненадана, че в първия миг не можа да му отговори, а само кимна.
— Да, напълно. Би трябвало да знам, че не мога да очаквам от теб съчувствие към моето положение, нито пък съжаление към тези двама млади хора, които се обичат. Сигурно сърцето ти е направено от…
При тези думи Каси се обърна и с горда крачка се отдалечи по коридора. Той остана загледан след нея. Нейният ентусиазъм го развесели. Тази девойка проявяваше смелост, когато най-малко очакваше. Дяволите да го вземат, но това му харесваше!
— О, имам сърце, скъпа — меко рече той. — Ала за щастие е скрито под дебела обвивка, за да не можеш лесно да го разбиеш.
ГЛАВА 20
Каси отложи колкото можа пътуването до града с Ейнджъл, но истината бе, че баща й не обичаше изненадите и най-вероятно й бе изпратил съобщение кога точно ще пристигне. Ако бе телеграма, щяха да й я донесат в ранчото, но ако бе писмо, щеше да си остане в града, докато тя не благоволи да си го вземе. Това означаваше, че трябва да отиде до града, а Ейнджъл все още не желаеше да я пусне сама.
Коледа бе само след седмица и тя трябваше да направи някои покупки. Ала този път това я натъжи. Винаги бе очаквала празника с радост, но тази година щеше да бъде изключение, защото, ако нещо допълнително не задържи баща й, той ще се върне след няколко дни и тя нямаше да има възможност да удължи престоя си, докато траят коледните празници. Това щеше да бъде първата Коледа, която нямаше да прекара поне с единия си родител. Щеше да я прекара сама във вагона на влака, пътуващ на север.
Но не за това си мислеше Каси през този следобед, докато пътуваха към Коули. След като двамата с Ейнджъл си размениха онези неприятни думи преди три дни, след посещението на Джени, внезапно й хрумна, че той скоро ще излезе завинаги от живота й и то много скоро, и вероятно повече никога нямаше да го види. Може и да бяха родом от една и съща област в Уайоминг, но през всичките тези години, докато той бе идвал и заминавал от Шайен, пътищата им никога не се бяха пресичали. Нямаше причина да мисли, че ще бъде по-различно, когато отново се върне у дома.
А дори и да го срещнеше някой ден в Шайен, Ейнджъл сигурно щеше да мине на другата страна на улицата, за да избегне срещата с нея. А и защо не? Не можеше да се каже, че бяха станали приятели през времето, докато бяха заедно. Тъкмо обратното. Той нямаше търпение да си тръгне, а тя… през последните три дни постоянно я избиваше на плач.
Странно, но този път нямаше лоши предчувствия за съвместното си пътуване с Ейнджъл. Всъщност с решението си днес да отиде с кабриолета до града, тя го предизвикваше да приеме близостта й и му даваше възможност да си поговорят. Но той не прие предизвикателството. Ейнджъл яздеше коня си и то на известно разстояние, така че всяка възможност за разговори бе изключена. Освен това той дори не забеляза, че под палтото й, обточено с кожи, тя бе облякла елегантна рокля, ушита по последната мода в Чикаго и украсена с лилава и бяла дантела. Жалко за загубената в суетене сутрин около външния й вид.
В града наистина я очакваше писмо от баща й. В него той не посочваше точната дата на пристигането си, но твърдо обещаваше, че ще е преди Коледа.
Ейнджъл посрещна новините с обичайната си невъзмутимост и безразличие. Но Каси много добре можеше да се досети какви са чувствата му. Сигурно е доволен, че скоро всичко ще свърши.
Поне този път нямаха никакви неприятности в Коули. Ричард бе в града, в компанията на неколцина каубои от ранчото на баща си, но всичко, което направи, бе да ги изгледа продължително. Каси не остана по-дълго, отколкото й се налагаше, но въпреки това, когато вкара кабриолета в хамбара, навън вече бе започнало да притъмнява. Ейнджъл я последва и започна да разпряга коня още преди тя да слезе от двуколката.
— Това е работа на Емануел — каза му тя. Настроението й бе паднало доста под нулата.
Той продължи работата си и само измърмори:
— Не го виждам наоколо, а ти?
Киселият му тон я подразни. Тя бе тази, която бе в лошо настроение. На какво се сърдеше той?
— Като се има предвид колко е часът — сковано отвърна Каси, — предполагам, че вечеря. Но аз мога и сама да се погрижа за коня. Ти си имаш свой кон, за който да…
— Не ме дразни повече, Каси — прекъсна я той, без да спира работата си. — Върви в къщата…
— Да, това наистина е чудесна идея — намеси се нов глас. — Защо всички не я последваме?
Три револвера се вдигнаха едновременно. Каси се втренчи с широко отворени очи, докато Ричард Маккъли пристъпи от тъмнината в задната част на хамбара. Фрейзър и Морган бяха от двете му страни. Дулата на револверите им бяха насочени към Ейнджъл.
Капан? Ричард сигурно веднага е препуснал до дома си, за да каже на баща си, както бе направил Морган след първата си среща с Ейнджъл. Само че този път не бяха дошли само за да се срещнат с Каси.
— Не мърдай, Ейнджъл, ако не искаш името ти да придобие ново значение — каза Ричард, докато приближи изотзад към него и извади револвера от кобура му.
Ейнджъл не се противопостави. Каси предположи, че няма особен избор, въпреки че бе изненадана, че той не каза или не направи нещо, докато още имаше възможност. Ситуацията вероятно бе всекидневие за него, като се имаше предвид естеството на работата му. Така че сигурно владееше няколко трика, с които да обърне положението в своя полза. Разбира се, тя още не бе видяла четвъртото дуло, насочено право към нея.
Нито пък му обърна особено внимание, когато се извърна към мъжа, който пръв бе заговорил. Ар Джей стоеше до входа на хамбара и широко се усмихваше. Усмивката му би трябвало да й подскаже, че това, което се кани да каже, никак нямаше да й хареса.
Но все пак бе длъжна да попита.
— Какво сте намислили сега, мистър Маккъли?
— Дойдох тук, за да ви направя услуга, мис Стюарт, в знак на благодарност за всичко, което направихте за семейството ми. Не бих могъл да ви позволя да се завърнете у дома, без да ви покажа колко много ви ценя и уважавам.
Каси се огледа. Фрейзър се бе ухилил, докато слушаше кратката реч на баща си. Ричард не изглеждаше развеселен, а смръщеното лице на Морган показваше, че предпочиташе да се намира всякъде другаде, но не и тук. Клейтън пък имаше явно отсъстващ вид. А Ейнджъл бе неразгадаем, както винаги…
Една мисъл проблесна в главата на Каси — днес бе решила да не взима оръжието си в града и то заради какво? Заради глупавата си суетност и желанието си да изглежда добре в очите на някой, който дори не го забеляза. Но Ар Джей не би могъл да замисля нещо лошо. Не би стоял тук, така широко ухилен, ако възнамеряваше да й причини някакво зло. А дали бе така наистина?
— Струва ми се, че не ми дължите никаква услуга, мистър Маккъли — предпазливо започна Каси и добави: — Защо просто не си мислите за мен, сякаш вече съм си тръгнала? Заминаването ми е въпрос на дни.
— Знам. Именно затова съм тук, за да ти помогна, преди да е станало твърде късно.
Младото момиче се намръщи.
— Да ми помогнете?
— Ако искаш репутацията ти да не пострада, и то непоправимо, трябва да се ожените, преди този приятел да изчезне нанякъде.
Да се оженят? Това бе толкова невероятно, че в първия миг Каси не повярва на ушите си. След това избухна в смях.
— Сигурно се шегувате.
