— Ако продължавате да се навъртате наоколо, господине, ще разберете какво означава истинско предизвикателство, защото майка ми вероятно ще извади револвера си от багажа, ако ви види да разговаряте с мен.
Тя си помисли, че това ще го накара мигом да изчезне, но той я изгледа развеселено.
— Майка ви носи оръжие?
— Само когато идва в града.
— Но Сейнт Луис не е опасен.
— Точно затова е прибрала колта си в багажа. Обикновено го носи със себе си.
— Да не би да искате да кажете, че сте от Запада?
Видимата му изненада я учуди.
— И какво, ако сме?
— Но това е очарователно! — възкликна младият мъж и тя нито за секунда не се усъмни в искреността на интереса му. — Виждали ли сте истински индианци? Присъствали сте на някои от тези двубои с револвери по средата на улицата, за които толкова сме чували?
Нямаше намерение да му отговаря. И преди бе срещала хора, като него, които изгаряха от желание да чуят за „Дивия запад“, но никога не биха се осмелили да го посетят. През последните години се наблюдаваше необикновен възход и развитие на градовете, които бързо се разрастваха, подпомагани от увеличаващите се железопътни линии, появиха се и нови градове, които никнеха като гъби след откриването на поредното находище от злато или сребро, а повечето от градовете на Запад се намираха само на един или два дни път до железопътната гара. Но хора като този мъж никога нямаше да напуснат безопасния си и цивилизован живот, за да посетят „Дивия запад“, въпреки че с трепет слушаха разказите за тази примитивна част от страната и за диваците, които я населяваха.
В крайна сметка Каси реши все пак да му отговори, но да се държи малко нагло с този надут хубавец.
— Доста често виждаме малки банди от индианци, изгонени от племената си, но те обикновено нападат само отдалечените селища, а понякога и дилижансите. Ала те не са такава опасност, както някога. Миналия месец участвах в двубой с револвери, но той приключи твърде бързо, за да се изпита цялото вълнение от предизвикателството. Моят куршум само рани противника. Честта да го убие се падна на един прочут с бързината и точността си стрелец на име Ейнджъл. Всъщност наричат го Ангела на смъртта. Чували ли сте за него?
— Не бих казал, че съм. Защо го наричат „Ангел на смъртта“?
— Защото никога не пропуска целта и винаги стреля, за да убие. — Каси реши, че е изгубила твърде много време да се прави на недодялана жителка на Дивия запад и сухо добавя: — А сега, ако ме извините, господин…
— Бартоломю Лоурънс, но приятелите ми ме наричат Барт. А вие сте?
— Касандра… Ейнджъл.
Доста се забави преди да произнесе Ейнджъл. Погледът, който й отправи, показваше, че не й повярва, но това не я интересуваше. Той я задържаше и заради него губеше ценно време. Внезапно Катрин се появи на вратата на ресторанта огледа фоайето.
— Но за вас съм госпожа Ейнджъл — рязко добави Каси, ядосана на себе си, че въобще бе разговаряла с този мъж.
Отдалечи се, без да му каже повече нито дума. Разполагаше с десет секунди, за да попита за съобщения на рецепцията, преди майка и да се присъедини към нея. Изненада се, когато този път й подадоха бележка. Каси едва успя да я скрие в дланта си и Катрин вече бе зад нея. Майка и мина покрай Бартоломю Лоурънс, без да го познае.
— Каси, какво правиш?
Младата жена се обърна и видя, че Лоурънс все още стоеше там, където го бе оставила и навярно отлично чуваше какво си говорят. Внезапно и хрумна какво да отговори.
— Просто проверявах дали Ейнджъл вече е пристигнал, мамо — рече тя и многозначително добави: — Точно сега присъствието му би било добре дошло.
Катрин проследи погледа й в посока на Лоурънс и я разбра. Мъжът чу думите на Каси и се засмя, но се отдалечи.
— Досаждаше ли ти? — наежено попита Катрин.
— Не съвсем. Той ме позна, завърза разговор и се представи.
— А извини ли се?
— Аз му намекнах, че ни дължи извинение, но той ми отвърна, че грубостта му е била артистична изява и че той се стреми да я усъвършенства. Както и да е, намирам го за доста неприятен и се опитах да го сплаша с Ейнджъл. Той не ми повярва.
— Достатъчно е само да видиш този твой стрелец, за да разбереш, че е хладнокръвен убиец.
— Той не е…
— Няма значение — прекъсна я Катрин и я поведе към стълбите. — Но аз определено ще разопаковам револвера си.
ГЛАВА 31
Името на детектива бе Финъс Кирби. Той бе наел стая в същия хотел, дори на същия етаж. Но Каси не можеше да се втурне към стаята му, веднага след като прочете бележката му. Не й бе приятно, че се налагаше да обезпокои съня му, но не желаеше да обяснява на майка си, защо е наела детектив.
Така че изчака, докато Катрин си легна. Не възнамеряваше да рискува и затова се приготви за сън и също си легна. Това бе предпазна мярка в случай, че майка й не можеше да заспи и влезеше в стаята й, за да си поговорят, нещо, което често се случваше.
Беше малко след полунощ, когато Каси отново се облече и предпазливо се измъкна от стаята си. Откри стаята на господин Финъс Кирби в другия край на коридора. Почука много тихо на вратата и след малко се чу някакво ръмжене от другата страна. Минута по-късно вратата се отвори и младата жена се озова лице в лице срещу сърдит мъж, облечен в дълъг жълт халат, от края на който се подаваха крака, обути в чорапи. Мъжът бе на средна възраст, с внушителна фигура, обикновено лице, но с остри и проницателни сини очи.
Когато я видя, лицето му видимо омекна.
— Извинете, госпожице. Помислих, че е някой от персонала. Да не би да сте се загубили?
— Не, сър, аз съм Касандра Стюарт. Аз ви наех.
Мъжът отново се намръщи.
— Знаете ли колко е часът, мис Стюарт?
Тя потрепери.
— Да, знам, но не мога да чакам до сутринта. Тук съм с майка си и предпочитам тя да не узнае, че съм ви наела. Разбирате ли, тя не харесва съпруга ми, а работата, заради която се обърнах към вас, засяга него.
Финъс въздъхна.
— В такъв случай предполагам, че е по-добре да влезете и да седнете.
До камината имаше два стола. Той сложи още една цепеница в огъня и седна на единия стол, на чиято облегалка бяха метнати дрехите му. Издърпа сакото си и извади от вътрешния му джоб малък бележник и молив.
— И така, какво мога да направя за вас, мис Стюарт? — попита той и започна да дращи нещо в бележника си.
Каси се настани на стола срещу него.
— Бих искала да открия родителите на съпруга си.
— Изчезнали ли са?
— Не съвсем. А и той не ми е истински съпруг… искам да кажа, че в момента е, но скоро ще се разведем. — Събеседникът й повдигна вежди и Каси побърза да го увери: — Това няма нищо общо с настоящата работа. Аз искам да му помогна да се събере със семейството си, нещо като прощален
