— Тогава… — добави Финъс и Ейнджъл го изгледа намръщено. — Но, разбира се, вие сте продукт на доста примитивно възпитание.
— Нямам никакви проблеми да накарам другите да ме разберат — застрашително отвърна Ейнджъл.
— Не се и съмнявам — ухили се Финъс. — Оръжията винаги се разбират по-добре от думите. Но да продължим. Първото ми предположение беше, че с вашите коси и очи може би сте наполовина индианец, но костната ви структура е различна, а и онзи стар индианец сигурно е познавал достатъчно други индианци, за да различава отделните диалекти. В такъв случай вашият не би го учудил. Второто ми предположение е, че може би сте чист испанец. Но вероятността майка ви да е била чужденка няма с нищо да ми помогне, ако не мога да открия вестниците от онова време.
— Наистина ли мислите, че в толкова голям град изчезването на едно дете ще намери място във вестниците?
— Напълно съм убеден. Проблемът е да разберем къде се пазят старите издания. Редакциите на повечето вестници не разполагат с достатъчно място, за да съхраняват старите вестници, но в някои от тях се опитват да запазят поне първите страници. Както сам казахте обаче, този град е голям и ще бъде истински късмет, ако открием поне един вестник отпреди двадесет години.
— А с моя късмет това едва ли ще съдържа някакви статии за мен.
— Да не би напоследък късметът да бяга от вас? — Ейнджъл само изръмжа и Финъс се засмя. — Е, според мен този път той ще се обърне във ваша полза. Това е един от най-лесните ми случаи. Много по- трудно е да се открият хора, които бягат от закона. Надявам се, че сегашният случай няма да ми отнеме много време.
— Ако ги откриете, изпратете сметката на мен — заяви Ейнджъл. — Не желая да съм задължен на онази жена, за която съм женен.
— Съмнявам се, че това ще й хареса. Според мен тя ги търси заради вас.
— Какво да се прави, ще трябва да се примири.
— Но това е въпрос на принцип. Тя е тази, която първа ме нае.
— В такъв случай аз ви уволнявам от нейно име и ви назначавам от свое. Доколкото знам, един съпруг има право на това.
— Докато не е разведен.
— Махайте се, Кирби.
Финъс отново се засмя. Ейнджъл затръшна вратата зад гърба му. Едва след няколко минути осъзна, че Каси се намираше в същия град, навярно само през няколко улици от него. Проклетото му тяло се изпълни с диво желание и копнеж по нея.
ГЛАВА 32
— Разведени ли сме вече?
Каси рязко се събуди от тихия глас в ухото и.
— Какво?
— Разведени ли сме вече?
Веднага разбра кой питаше, просто не можеше да повярва, че е в стаята й.
— Ейнджъл!
Ръката му се плъзна в косите й, тялото му покри нейното.
— Само отговори на въпроса ми, Каси!
— Не сме.
— А ти…?
— Не! — побърза да го увери тя. — Аз просто нямах време…
Устните му пресякоха по-нататъшните й обяснения. Очевидно точно сега не се интересуваше от извиненията й. Това, за което жадуваше, се намираше скрито под топлата нощница.
— Защо не спиш гола?
Навярно въпросът му бе плод на неговото смущение и една дама не би могла да го приеме сериозно, но Каси все пак му отговори:
— Правя го през лятото.
Той изпъшка, знаейки, че споменът за нейната голота ще го преследва винаги. Езикът му навлезе дълбоко в устата й, преплете се с нейния и от гърлото на Каси се изтръгна стенание. Измина доста време преди двамата да поемат отново дъх.
— Ти имаш най-сладките и най-меки устни, които някога съм вкусвал — прошепна Ейнджъл, надвесен над тях.
— Гласът ти ме кара да изтръпвам, Ейнджъл.
— А моите устни?
— Те ме правят слаба.
Устните му се придвижиха към ухото й.
— И какво още?
— Гореща — промълви тя.
— О, Господи, Каси, ще се пръсна, ако веднага не вляза в теб!
— Тогава какво още чакаш?
Той се засмя и отново я целуна. След това се претърколи и отметна завивките. В бързината да я съблече Каси скъса плата на нощницата си и три копчета излетяха. Ейнджъл припряно измъкна ризата си от панталоните и дръпна краищата й. Нейните копчета също изхвръкнаха и се смесиха с тези от нощницата на Каси. След секунда тон бе отново върху нея, притискайки я върху леглото. Тя обви дългите си бедра около кръста му и в същия миг той влезе в нея, прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко. Познатото пулсиране избухна в нея, стегнатата копринена плът трептеше около набъбналата му мъжественост и двамата едновременно достигнаха върха на удоволствието.
Каси отпусна краката си. Пръстите й се плъзнаха по хладната кожа. Ейнджъл не беше успял да си свали ботушите и панталоните си. Беше смешно, но всъщност й се искаше да заплаче.
Господи, как мразеше действителността, която изплуваше след като страстта отминеше, копнееше поне веднъж опиянението да продължеше малко по-дълго. Но това бе все едно да си пожелаеш зимата да си отиде през януари.
Мразеше това. В този миг в гърдите й се надигна негодувание и към Ейнджъл. Чувстваше се обидена, че той не си бе свалил ботушите.
— Следващият път си свали ботушите — сърдито заяви тя.
— Тук ли е Марабел?
— Не.
— Тогава ще ги сваля веднага.
— Не, няма да го направиш. Не можеш да останеш.
— Още не съм готов да си тръгна, Каси. Освен това бяхме прекалено бързи. Сега ще опитаме отново — бавно и спокойно.
Сърцето й затуптя с радостна възбуда, но тя потисна надигналите се чувства.
— Не, няма — твърдо повтори младата жена. — Ще си тръгнеш, преди майка ми да те чуе и да се появи със зареден револвер.
— Къде е тя?
— В съседната стая.
— В такъв случай ще трябва да бъдем тихи, нали?
— Ейнджъл…
Устните му отново завладяха нейните с възбуждащо умение. Не биваше да му позволява, не и този път.
Но го направи. Той й липсваше толкова много, а тя го желаеше с цялото си същество. Когато разбра, че си е тръгнал, мисълта, че никога повече няма да почувства докосването му, караше сърцето й да се свива от мъка.
Сега докосването му разрушаваше и последната преграда на съпротивата й. Дланта му нежно галеше
