не и за мен. Какво е това „ретро-лъчи“?
— Светлина, която се връща към източника си — промърмори Найтспор.
— И що за лъчи са това?
Изглежда, че Найтспор не желаеше да отговори, но втренченият в него поглед на Маскул го накара накрая да обясни:
— Светлината придърпва и оттласква едновременно. Иначе как щяха цветята да се обръщат към слънцето, следвайки неговото движение?
— Нямам никаква представа — отвърна Маскул. — Въпросът е за какво служат бутилките?
Още докато говореше, той взе в ръка най-малката и неволно закачи другата до нея. Тя се търкулна и той понечи да я спре, протегна ръка и… бутилката внезапно се изгуби някъде. Не беше паднала от масата, а сякаш беше изчезнала, просто я нямаше.
Маскул сащисан се взираше в масата. След миг вдигна удивен вежди и се обърна усмихнат към Найтспор.
— Съобщението, което ни е оставил Краг, става от заплетено по-заплетено.
— Запушалката се е отворила — произнесе Найтспор с досада. — Съдържанието се е измъкнало през отворения прозорец към слънцето и е отнесло със себе си бутилката. Бутилката ще изгори в земната атмосфера, а съдържанието ще се разпръсне и няма да стигне слънцето.
Слушайки го внимателно, Маскул бе престанал да се усмихва.
— Нали нищо не ни пречи да изпробваме другата бутилка?
— Остави я в шкафа — нареди Найтспор. — Арктур не се е издигнала още над хоризонта и само ще разтресеш къщата.
Прав до прозореца, Маскул замислено наблюдаваше сгряната от слънцето пустош.
— Краг се отнася към мен като към дете — отбеляза той накрая. — Може би наистина съм дете… Изглежда скептицизмът ми много го забавлява. Защо обаче ме оставя сам да научавам всичко — теб, Найтспор, не те броя… И кога все пак ще пристигне Краг?
— Предполагам, че няма да е преди да мръкне — отвърна приятелят му.
4. ГЛАСЪТ
Вече беше три часът. Маскул усещаше глад. Не бяха хапнали нищо от сутринта. Затова той слезе да обиколи стаите долу, макар да не се надяваше особено, че ще намери нещо за ядене. В кухненския шкаф откри торба мухлясало овесено брашно, което не ставаше за ядене, силен чай в херметично затворена, кутия и неотворена консерва с телешки език. Още по-добре беше, че в шкафа в трапезарията се натъкна на бутилка шотландско уиски. Маскул веднага се захвана да приготви трапезата.
С много усилия успя да налее от помпата на двора бистра вода. С нея изми и напълни стария чайник. После разтроши на парчета със сатър един кухненски стол и запали огън. Лекото прашасало дърво лумна в камината и водата беше сложена да кипва. Междувременно Маскул намери няколко чаши и ги изми. Десет минути по-късно двамата приятели седнаха да закусят в библиотеката.
Найтспор хапна и пийна малко, но Маскул се зае с яденето с голям апетит. Липсващото мляко те замениха с уиски. Пълнеха чашите с равни части почти черен чай и алкохол. Маскул обръщаше чаша след чаша от тази смес и продължи да пие, макар телешкият език да беше изчезнал отдавна.
Найтспор го наблюдаваше зачуден.
— Да не възнамеряваш да изпразниш бутилката, преди да е пристигнал Краг?
— Краг няма да иска да пие и трябва да се погрижим за нея — отвърна Маскул. — Чувствам се напрегнат.
— Да се разходим из полето — предложи Найтспор.
Чашата на едрия мъж, която се бе насочила към устата му, увисна във въздуха.
— Точно определено място ли имаш предвид, Найтспор?
— Да идем до протока Сорджи.
— Какво е това?
— Местна забележителност.
Маскул изпи чашата и се изправи.
— По-добре е да се поразходим, отколкото да се наливаме, особено в ден като този — реши той. — Далече ли е?
— На около пет километра.
— Сигурно имаш нещо наум и вече започвам да те мисля за втори Краг — подхвърли Маскул. — Но и тъй да е. Чувствам се все по-възбуден и искам да се поразсея.
Те излязоха от къщата, оставяйки вратата полуотворена, и поеха по пътя през полето, по който пристигнаха от Хайлар. Само че сега продължиха по него зад гърба на кулата. Маскул с интерес загледа високата постройка.
— Каква е тази кула, Найтспор? — попита той.
— Ще отлетим от площадката върху нея.
— Още тази нощ? — възкликна Маскул и му хвърли бърз поглед.
— Да.
— Значи това са дверите към Арктур, а Краг пътува на север, за да ги отвори пред нас — промърмори Маскул и се усмихна, но погледът му остана сериозен.
— Вече не мислиш, че пътуването е невъзможно, струва ми се — смутолеви Найтспор.
След два километра пътят се отдалечи от брега и рязко изви към вътрешността и към хълмовете. С Найтспор начело те го изоставиха и стъпиха на трева. Едва забележима козя пътека следваше ръба на скалистите урви, но след километър свършваше. Двамата мъже с усилие се катереха по хълмовете, пресечени от дълбоки дерета. Слънцето се скри зад върховете и неусетно се здрачи. Накрая те трябваше да спрат, тъй като пътят стана непроходим. Планинският зъбер се спускаше отвесно чак до скалистия бряг и покритият с хлъзгава трева скат беше непристъпен. Маскул се спря, поглади брада и се запита какво ще правят оттук наметне.
— Ще трябва да лазим — рече Найтспор, — но добре, че и двамата сме привикнали на катерене, пък и няма да е продължително.
Той посочи към тесен перваз по дължината на високата урва над пропастта недалеч от мястото, където стояха. Широчината му беше около двайсет-двайсет и пет сантиметра. Без да е получил съгласието на Маскул за подобна авантюра, той се обърна и тръгна бързо по дължината на перваза. Като видя, че няма избор, Маскул го последва. Козирката не беше по-дълга от четиристотин метра, макар кратката разходка по нея да беше доста неприятна и опасна. Надолу скалата се спускаше отвесно право в морето. На места трябваше да напредват с прилепен о нея гръб, защото нямаше място да направят крачка. Плисъкът на вълните достигаше до тях като глухо заплашително бучене.
Те заобиколиха някаква издатина и корнизът се разшири в достатъчно широка скалиста площадка, която завършваше рязко в празното пространство. От отсрещния бряг ги разделяше само тесен проток.
— Тъй като не можем да продължим, предполагам, че това е твоят проток Сорджи — обади се Маскул.
— Да — потвърди приятелят му, който коленичи и легна на скалата с лице надолу. После проточи глава и рамене над ръба и погледна към дълбоките води на пролива.
— Какво толкова интересно има долу, Найтспор? Не получи отговор и реши да последва примера на приятеля си, за да разгледа — сам дъното на бездната. В настъпващия мрак не се различаваше почти нищо, морето долу се губеше. Докато напразно се взираше, Маскул дочу удари на барабан откъм ивицата на брега в ниското. Едва доловими, но съвсем отчетливи. Четири удара, третият по-силен. През цялото време, докато остана легнал, ги чуваше непрекъснато. Плисъкът на разбиващите се вълни не заглушаваше звука, който сякаш идваше от друг свят… Двамата мъже се изправиха.
— Да чуем барабана ли дойдохме? — попита Маскул.
Найтспор му отправи един от странните си погледи.
— Местните хора го наричат Барабана на Сорджи. Повече няма да чуеш това име, но сигурно отново ще се натъкнеш на звука.
