Пътешествие към Арктур

— Какво ще означава тогава? — удиви се Маскул.

— Всеки път нещо различно. Само се старай да го чуваш все по-отчетливо… Стъмни се, вече трябва да се връщаме — прекъсна обяснението си той внезапно.

Маскул автоматично извади часовника си. Минаваше шест часът… Но не мислеше за времето, а за думите на Найтспор.

Беше се стъмнило съвсем, когато мъжете се завърнаха в подножието на кулата. В черното небе блестяха ясните звезди. Арктур се виждаше на изток, малко над морето, точно срещу тях. Пред кулата Маскул откри, че вратата е отворена. От изненада той инстинктивно сграбчи ръката на Найтспор.

— Виж! — възкликна. — Краг е пристигнал!

— Да — спокойно отвърна приятелят му. — По-бързо да идем в къщата.

— Защо да не влезем в кулата? Сигурно е там, щом вратата е отворена. Ще отида да проверя.

Найтспор изсумтя, но не възрази. Маскул влезе и се озова сред пълен мрак. Запали кибрит и под треперливата светлинка забеляза спираловидно каменно стълбище.

— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се той към Найтспор, но приятелят му отказа.

— Ще остана да те чакам тук — рече той.

Маскул се затича по стълбите, макар само след десетина крачки да бе принуден да спре, за да си поеме дъх. Струваше му се, че трябваше да носи нагоре тялото не на един, а на трима Маскуловци. Колкото повече се изкачваше, усещането, че е премазан под тежко бреме ставаше все по-силно. Мускулите му не издържаха, кислородът не му стигаше, сърцето му биеше като корабна машина. Лицето му се обля в пот. На двадесетото стъпало Маскул беше направил пълен кръг вътре в кулата и се озова пред първия прозорец, разположен във висока и дълбока амбразура.

Като осъзна, че не може да се качи по-високо, едрият мъж запали кибритена клечка и пропълзя към амбразурата с надеждата да успее да зърне нещо оттам. Кибритът угасна и Маскул видя през прозореца звездите. И с изненада откри, че гледа не през нормално стъкло, а през телескоп. Небето не беше просто безкрайна шир, обсипана със звезди, а мъгляво тъмно пространство, сред което се виждаха ясно само две ослепителни звезди с големината на малки луни. Както стояха близо една до друга, изглеждаха взаимно свързани, а недалеч от тях имаше малка планета, ярка като Венера, с ясно очертан диск. Първото слънце блестеше с ослепителна бяла светлина, а другото беше неестествено синьо и ужасяващо. Макар силата на светлината да беше почти като слънчевата, тя не стигаше до вътрешността на кулата.

Маскул веднага схвана, че наблюдаваната от него система е известната на астрономите звезда Арктурус. Вече беше видял картината през далекогледа на Краг, но с много по-слабо увеличение, което не даваше представа за истинските цветове на двойната звезда… Сториха му се великолепни и магически, сякаш ги възприемаше с неземни сетива. Ала най-дълго и най-жадно се взираше в Торманс. Бяха му обещали, че ще стъпи на тази тайнствена и страховита земя, отдалечена на милиони и милиарди километри, дори да трябва да остави костите си на нея. Странните същества, които щеше да види, да пипне, вече живееха някъде там…

Слухът му долови въздишки и шепот. Някой проговори на два метра от него:

— Не разбираш ли, Маскул, че си само инструмент, който ще използват и после ще счупят. Найтспор сега спи, ала щом се събуди, ти ще трябва да умреш. Натам ще заминеш ти, ала ще се върне той.

С разтреперани пръсти Маскул припряно запали нова клечка. Нямаше никого. Беше тихо като в гроб.

Гласът повече не се обади. Маскул почака, няколко минути и се спусна в подножието на кулата. Вън смазващата тежест изчезна веднага, макар още да дишаше учестено и сърцето му да биеше бързо като на човек, вдигнал прекалено тежък товар.

Тъмният силует на Найтспор се приближи към него.

— Там ли е Краг? — попита той.

— Не — отвърна Маскул. — И да е бил там, аз не го видях. Един глас обаче ми подшушна да се пазя от теб.

— О, да, ще чуеш още такива гласове — загадъчно кимна Найтспор.

5. НОЩТА НА ЗАМИНАВАНЕТО

Върнаха се обратно и завариха къщата с тъмни прозорци и полуотворена врата, както я бяха оставили. Явно Краг още не беше пристигнал. Маскул обиколи стаите, като запалваше клечка кибрит във всяка, и след като ги провери, можеше да се закълне, че очакваният гост не е стъпвал в сградата. Пипнешком двамата с Найтспор се отправиха към библиотеката и тъй като нямаше какво друго да правят, седнаха на тъмно в нея и продължиха да го чакат. Маскул запали лула и се зае с останалото уиски. През отворения прозорец долиташе равномерното, монотонно като във влак бучене от морето под скалистите брегове.

— Краг трябва да е в кулата — прекъсна тишината Маскул.

— Да — кимна Найтспор, — подготвя заминаването.

— Предполагам, че не очаква да отидем да му помогнем — отбеляза Маскул. — Кой знае защо не успях да изкача повече от десетина стъпала. Сигурно стълбището има някакво магнетично притегляне.

— Такава е силата на тежестта на Торманс — промърмори Найтспор.

— Разбирам… или по-скоро не разбирам, но няма значение.

Маскул продължи да пуши мълчаливо и да отпива от време на време глътка неразредено уиски.

— Кой е Суртур? — ненадейно попита той.

— Всички ние сме глупци, които слепешката търсят истината. Той е мъдрецът — рече Найтспор.

Маскул се замисли.

— Може и така да е. Нищо не зная за него, а името му само по себе си ми въздейства. Познаваш ли го лично?

— Сигурно… забравих… — гърлото на Найтспор сякаш пресъхна.

Маскул удивен вдигна очи, но не можеше да различи лицето му в тъмната стая.

— Нима познаваш толкова много изключителни личности, та дори забравяш някои от тях? А… ще го срещнем и там, където отиваме?

— Ти ще срещнеш там смъртта, Маскул… — отвърна спътникът му. — Не ми задавай повече въпроси, не мога да им отговоря.

— Е, тогава ще продължим да чакаме Краг — приключи студено разговора Маскул.

След десетина минути чуха почукване на входната врата и с леки стъпки някой изтича нагоре по стъпалата. С разтуптяно сърце Маскул се изправи.

Хванал фенер с треперлив пламък в ръка, на прага на библиотеката се появи Краг. Нахлупената на главата шапка му придаваше строг и дори страшен вид. Той задържа за миг оглед върху двамата приятели, после влезе в стаята и остави фенера на масата. Слабата светлина едва обагри стените.

— Все пак дойде, Маскул? — вместо поздрав констатира Краг.

— Така изглежда — отвърна едрият мъж. — Няма да изказвам обаче благодарности за гостоприемството ти.

Краг въобще не обърна внимание на хапливата забележка.

— Готов ли си за тръгване? — попита той.

— Разбира се, щом кажете. Хич не е забавно тук — отговори Маскул.

Краг го измери с остър поглед.

— Чух те, че закъса по стълбището в кулата. Явно не успя да я изкачиш.

— Не — съгласи се Маскул, — и дано не се окаже сериозна пречка, тъй като научих от Найтспор, че ще тръгнем от площадката на върха на кулата.

— Разнесоха ли се съмненията ти? — продължаваше Краг.

— Да, Краг, сега съм без предубеждения и съзнанието ми е отворено. Нямам търпение да видя какво можеш.

— Не искам нищо повече. Но като ще ходим пак в кулата, знаеш ли, че няма да издържиш гравитацията на Торманс, след като не успя да изкачиш стълбите?

— Отново ви казвам, че това е сериозно препятствие и аз определено не съм в състояние да се справя с