На предната седалка седяха майката на Емил с малката Ида в скута си и таткото на Емил с Емил в скута си. А сега отгатнете кой управляваше. Емил и никой друг. Забравих да ви кажа какъв добър коняр беше Емил. Отначало Алфред го учеше на всичко, което трябва да знае за конете и в края на краищата Емил знаеше повече по този въпрос от когото и да било в цяла Льонеберя и се оправяше с конете по-добре дори от Алфред. Сега седеше в скута на татко си и управляваше като истински кочияш, да, да, това момче умееше да държи юздите!
През нощта бе валяло, мрак и мъгла обгръщаха като плащ Льонеберя и цял Смоланд в това навъсено октомврийско утро. Още не бе почнало да просветлява над върхарите на дърветата и гората се издигаше черна и натежала от дъжда от двете страни на пътя, по който се движеха катхултци в своята кола. Но въпреки това всички бяха весели, а Маркус и Юлан така припкаха, че калта по глинестия път пръскаше надалеч от копитата им.
Всъщност Юлан не беше особено весела, защото бе стара и немощна и предпочиташе да си стои у дома в конюшнята. Емил отдавна опяваше на татко си да вземат нов млад кон, който би вървял по-добре като чифт на Маркус и сега Емил се надяваше, че моментът бе подходящ, защото и без друго отиваха на пазара.
Но таткото на Емил отсече:
— Ти да не си въобразяваш, че можем да си позволяваме всичко! О, не, баба Юлан трябва да поработи още една-две години, няма как!
Е, поработваше Юлан. Тя храбро припкаше по надолнищата и Емил, който от сърце обичаше баба Юлан, й пееше както обикновено, за да я ободри:
След като хората от Катхулт пристигнаха във Вимербю и наредиха Маркус и Юлан на добро място, недалеч от животинския пазар, всички тръгнаха да вършат различни неща. Майката на Емил отиде с малката Ида, която не пускаше полата й, да купи синя тетрадка и да продаде вълната и яйцата, донесени специално за пазара. Лина искаше веднага да отиде с Алфред на сладкарница да пият кафе и наистина успя да го отмъкне със себе си, въпреки че той отпърво се дърпаше и теглеше, за да се отскубне и да върви с Емил и таткото на Емил към животинския пазар.
Ако сте ходили някога във Вимербю в пазарен ден, вече знаете какво представлява животинският пазар. Знаете, че там търгуват с крави и сключват сделки за коне. На пазара вече цареше весело оживление. Емил искаше незабавно да отиде там и татко му нямаше нищо против да го придружи, макар и да нямаше никакво намерение да купува нещо, а само да погледа.
— Но помни, че сме канени на обяд у госпожа Петрел в дванайсет часа — бе последното, което каза майката на Емил, преди да изчезне заедно с малката Ида.
— Няма нужда да се тревожиш, че ще забравя ТАКОВА нещо — отвърна таткото на Емил и тръгна подир Емил.
Не бяха минали и пет минути откак Емил бе на пазара, когато зърна КОНЯ! Коня, който искаше да притежава и който накара сърцето му да подскочи, както не бе подскачало никога преди. Какъв кон! Дребен, красив, кафяв кон на три години. Стоеше вързан за една ограда и така кротко гледаше Емил, сякаш се надяваше, че Емил ще поиска да го купи. А Емил искаше и как още искаше! Огледа се и потърси баща си, за да започне такова страхотно врънкане, че татко му просто да бъде ПРИНУДЕН да купи коня, само за да има мира. Но, ето ти неприятност! Татко му бе изчезнал. Използувал момента да се загуби в гъмжилото от селяни, които се перчеха и крещяха и се смееха; от коне, които цвилеха и чаткаха; от крави и волове, които мучеха и ревяха — изобщо, голяма бъркотия.
„Все едно и също!“, помисли си Емил с огорчение. „Никъде не можеш да го заведеш и той да не се запилее!“
А трябваше да се действува бързо. Дойде някакъв едър търговец на коне от Молила и впери очи в коня на Емил.
— Този колко струва? — попита той селянина, на когото беше коня — дребен, бледолик човек от Тюна.
— Триста крони — отговори селянинът от Тюна и Емил го сви стомахът, като чу това. Да изстискаш от татко триста крони беше толкова трудно, колкото да ги изстискаш от камък, туй беше ясно.
„Но все пак ще опитам“, помисли Емил, защото се славеше като най-упоритото хлапе в цяла Льонеберя и в цял Смоланд. И веднага хукна из гъмжилото, за да намери на бърза ръка баща си. Тичаше насам и натам, тревогата му растеше, дърпаше и буташе най-различни селяни, които мислеше за татко си, защото отзад приличаха на него. Но като ги обърнеше, винаги се оказваше някой абсолютно непознат селянин от Сьодра Ви, или от Локневи, а не Антон Свенсон от Катхулт в Льонеберя.
Но да не мислите, че Емил се е отказал! Сред пазара стърчеше малка мачта за знаме и хоп! Емил се покатери до върха й, та всички да могат да го видят, и викна колкото му глас държеше:
— Някой да познава това момченце… защото татко му се е загубил!
Веднага забеляза, че нещо стана долу под него в бъркотията от селяни, крави и коне. Сякаш в навалицата се образува улей, някой се спусна с голяма скорост към мачтата и това не беше друг, а татко му.
Антон Свенсон обрули сина си от мачтата, както се брулят ябълки от дървото, и го хвана за ухото.
— Ужасно хлапе! — викна той, — Къде беше досега? Вечно ли трябва да се запилееш нанякъде?
Емил нямаше време да възрази.
— Ела — каза той, — трябва да видиш един кон.
Е, таткото на Емил наистина видя коня, но той вече беше продаден! Представете си само какъв ужас, Емил и татко му пристигнаха точно навреме, за да видят как търговецът на коне от Молила отвори кесията си, извади три банкноти по сто и ги пъхна в ръката на селянина от Тюна. Емил се разплака.
— Нали е кротък конят? — попита търговецът.
— Да, да, много е кротък — отговори селянинът от Тюна. Но като го казваше, гледаше встрани и сякаш си мислеше за нещо друго.
— Виждам, че още не е подкован — продължи търговецът на коне. — Трябва да се погрижа за това преди да тръгна да се прибирам.
Емил стоеше и плачеше, а на таткото му дожаля за нещастното му момченце.
— Хайде, не плачи, Емиле — подхвана той, а после кимна решително. — Ще ти купя цяла връзка захарни петлета, пък да става каквото ще!
И той поведе Емил към онази страна, където седяха всичките сладкишени лелки и му купи за две петачета захарни петлета.
После срещна друг селянин от Льонеберя, заприказва се с него и забрави Емил. А Емил стоеше там, устата му пълна със захарни петлета, а очите му със сълзи и си мислеше за коня. Тогава изведнъж видя Алфред — Лина го влачеше подире си. Бедният Алфред изглеждаше доста уморен и нищо чудно — Лина го бе превела седемнайсет пъти напред и назад покрай златарския магазин и всеки път се опитваше да го вкара вътре, за да й купи годежен пръстен.
— И ако не бях се опънал с двата крака, кой знае какво щеше да стане — каза Алфред доволно. Той много се зарадва като видя Емил, разбира се! Емил побърза да му разкаже за коня и те стояха и въздишаха заедно, защото този кон никога нямаше да дойде в Катхулт. Но после Алфред купи на Емил глинена кукувичка от грънчаря, който ги продаваше.
— Това е моят пазарен дар за теб — рече Алфред и на Емил веднага му олекна мъничко там вътре, където бе заседнала цялата мъка.
