— Да-да, глинени кукувици знаеш да купуваш! — роптаеше Лина. — Впрочем, кога ще дойде тази комета? Мисля, че вече й е време!
Обаче не се виждаше никаква комета, а часът беше едва дванайсет по обед, и затова тя нямаше защо да бърза.
Сега Алфред и Лина трябваше да отидат да се погрижат за Маркус и Юлан и те самите да обядват. Имаха си храна в едно сандъче в колата. Емил с удоволствие би тръгнал с тях, но нали знаеше, че ще обядват у госпожа Петрел в дванайсет, затова се огледа за баща си.. Ако щете, вярвайте, но татко му ПАК беше изчезнал! Използувал случая да се загуби сред навалицата от продавачи и купувачи, сладкари и грънчари, кошничари и четкаджии, продавачи на балони, латернаджии и разни други панаирджийски особи.
— Никога не съм виждал човек, който толкова да се губи — мърмореше Емил. — Другият път, като идвам в града, той ще си остане у дома, защото това не се търпи повече!
Но Емил не падна духом, заради туй, че татко му се бе загубил. И друг път беше идвал в града, та горе- долу знаеше къде живее госпожа Петрел. Тя имаше хубава, малка бяла къща със стъклена веранда някъде към Стургатан. Сигурно ще я намерим, мислеше си Емил.
Госпожа Петрел беше една от най-изисканите госпожи във Вимербю, та изглеждаше малко странно, че кани семейството от Катхулт на обяд. Не ми се вярва да е било затова, че майката на Емил винаги й носеше от своята вкусна наденица; човек не може да е чак толкова луд по наденици! Не, работата беше в това, че госпожа Петрел — мине се, не мине няколко време — ходеше на гощавка в Катхулт. Гощавка с череши, гощавка с раци, гощавка с баници и какви ли не други гощавки, на които се поднасяха наденици и филенца, телешки шницели и кюфтета, омлети и маринована змиорка и разни такива неща. А човек не може само току да ходи на гощавки, без и той да покани — така смяташе госпожа Петрел. „Все пак, трябва да има някаква справедливост“, казваше тя и затова реши да използува именно този пазарен ден, когато катхултци и без това бяха в града, и ги покани да дойдат в дванайсет часа — пък щеше да им поднесе претоплен пудинг с риба и компот от боровинки, така го беше намислила. А самата госпожа Петрел си хапна към единайсет часа само малко телешко филе и едно голямо парче бадемова торта, защото от рибения пудинг бе останало доста малко. Пък и на какво щеше да прилича това — тя самата да се нахвърли на пудинга, а гостите й да останат гладни — не, такова нещо не би могла да понесе!
Всички седяха вече около масата на остъклената веранда, таткото на Емил, майката на Емил и малката Ида.
— Това ужасно хлапе! По-лесно ще се оправи човек с цяла шепа бълхи — защото те не изчезват толкова бързо — нареждаше таткото на Емил.
А туй се отнасяше за Емил.
Майката на Емил искаше веднага да хукне, за да търси своето момченце, макар че таткото на Емил я уверяваше, че вече бил търсил навсякъде.
Но госпожа Петрел отсече:
— Както го познавам Емил, той ще си намери пътя.
И право говореше госпожа Петрел. В същия този миг Емил вече прекрачваше прага на градинската порта. Но изведнъж зърна нещо, което го накара да спре. Точно до госпожа Петрел живееше кметът на града в красива къща, заобиколена от градина и там под ябълковите дървета някакво момче крачеше насам-натам на високи кокили. Туй беше Готфрид, синът на кмета. Той видя Емил и веднага се изтърси с главата надолу в един люляков храст. Ако някога сте се опитвали да ходите на кокили, ще разберете защо. Никак не е лесно да пазиш равновесие върху такива дълги пръти, само с една малка дъсчица, където да ти стъпят краката. Но Готфрид бързо подаде носа си от храста и любопитно заразглежда Емил. Когато две малки момчета, замесени от същото тесто, се срещнат за първи път, в очите им като че ли пламва някакъв огън. Готфрид и Емил се гледаха и кротко се усмихваха.
— Бих искал да имам такава шапка като твоята — подхвана Готфрид. — Ще ми я дадеш ли на заем?
— Не — отговори Емил, — освен ако ми заемеш кокилите си.
Готфрид реши, че размяната е добра.
— Ама не вярвам, че ще можеш да ходиш с тях — каза той. — Много е трудно.
— Ще видим — заяви Емил.
Той беше по-решителен, отколкото Готфрид можеше да си представи. Като светкавица се покачи на кокилите и бързо закрета между ябълковите дървета. Обядът у госпожа Петрел бе напълно забравен.
А вътре, на остъклената веранда, семейството от Катхулт тъкмо дояждаше рибения пудинг. Туй стана на бърза ръка и после дойде време да преминат към компота от боровинки. От него поне имаше много. Насред масата стоеше огромен супник, пълен догоре.
— Хапнете си — подкани ги госпожа Петрел. — Надявам се, че имате апетит.
Самата тя нямаше особен апетит и дори не близна компота от боровинки, но затова пък непрестанно приказваше. За голямата комета говореше тя, както правеха през този ден всички хора във Вимербю.
— Много ще е страшно — вайкаше се тя, — ако някаква си комета сложи край на всичко.
— Кой знае, този компот от боровинки може да е последното нещо, което хапваме в живота си — обади се майката на Емил, а таткото на Емил побърза да подаде чинията си.
— Бих ли могъл да ви помоля за още малко — каза той. — За всеки случай!
Но преди госпожа Петрел да му сипе, стана нещо ужасно. Чу се трясък, чу се писък, нещо профуча право през големия прозорец зад гърба на госпожа Петрел и в миг на верандата се развихри фъртуна от стъкла и компот от боровинки.
— Кометата! — изпищя госпожа Петрел и се пльосна в несвяст на пода.
Но не беше никаква комета. Беше само Емил, който долетя с гръм през прозореца като същинско гюлле и падна с главата надолу право в компота от боровинки, та го разплиска навред.
Олеле, каква суматоха настана на тази веранда! Майката на Емил се вайкаше, татко му крещеше, а малката Ида ревеше. Само госпожа Петрел си кротуваше, защото лежеше в несвяст на пода.
— Бързо, тичайте в кухнята за студена вода — викна таткото на Емил. — Трябва да й наквасим челото!
Майката на Емил хукна с всички сили, а таткото на Емил хукна подире й да я догони, за да станело по- бързо.
Емил се измъкна от супника с яркосиня физиономия.
— Защо винаги бързаш толкова като дойде време за ядене? — упрекна го малката Ида. Емил не отговори на въпроса й.
— Готфрид беше прав — рече той. — Човек не може да се прекачи през оградата с кокили. ТОВА поне вече е доказано!
Но след туй забеляза бедната госпожа Петрел, просната на земята, и му домъчня за нея.
— Нужно ли е да се чака толкова време за малко вода?! — възкликна той. — Случаят е спешен!
Емил не губеше ума и дума. Грабна бързо супника с компота от боровинки и изля каквото беше останало право върху лицето на госпожа Петрел. И ако щете вярвайте — това помогна!
— Блоп! — каза госпожа Петрел и светкавично се изправи на крака. Ето колко полезно било да направиш МНОГО компот от боровинки, та да има и за нещастни случаи.
— Вече я излекувах — заяви Емил гордо, когато майка му и баща му дотърчаха от кухнята с вода.
Но татко му го изгледа мрачно и рече:
— Аз пък знам кой ще се лекува в дърводелската барака, когато се приберем.
Госпожа Петрел все още беше замаяна, а лицето й — синьо като на Емил. Но майката на Емил, която беше пъргава и досетлива, я сложи да легне на канапето и грабна четката за дъски.
— Тук трябва да се поизчисти — заяви тя и заигра с четката, първо по госпожа Петрел, после по Емил и на края по пода на верандата. Скоро не се виждаше ни най-малка следа от компот от боровинки, освен в едното ухо на Емил. Майка му помете счупените стъкла, а татко му изтича до стъкларя за ново стъкло за прозореца и го закрепи с маджун на мястото на старото. Емил искаше да му помогне, но таткото не му позволи дори да се доближи до стъклото.
— Стой настрана! — процеди той през зъби. — Изчезвай и не се връщай, докато не стане време да си тръгваме!
