Емил нямаше нищо против да изчезне. Много му се искаше да си поговори с Готфрид. Но беше гладен. Нали не получи нищо за ядене, освен една съвсем мъничка глътка компот от боровинки, която успя да си сръбне, докато без друго бе потопен в супника.
— Има ли нещо за ядене във вашата къща? — попита той Готфрид, който стоеше още до оградата на кметската градина.
— Само това да искаш! — извика Готфрид. — Татко днес навършва петдесет години и ще има угощение. Имаме толкова неща за ядене, че вратите на килерите се огъват.
— Добре! — забеляза Емил. — Бих могъл да вкуся по залък от всичко, за да ви кажа, дали не е безсолно или пресолено.
Готфрид не се замисли. Отиде в кухнята на кметската къща и се върна с куп вкусни неща в една чиния: царска наденица, кюфтета, дребни сладки, изобщо — по малко от всичко. После застанаха от двете страни на оградата, Готфрид от едната и Емил от другата, и изядоха всичко и Емил бе щастлив и доволен.
Но само докато Готфрид каза:
— Довечера ще пускаме ракети. Ще бъде най-големият фойерверк, който е имало някога във Вимербю!
В целия си жалък живот Емил не бе виждал фойерверк — такива безумия не се правеха в Льонеберя — и сега го загриза горчивата мисъл, че тук щеше да има фойерверк, който той пак нямаше да види, защото катхултци трябваше да потеглят към дома много преди да се свечери.
Емил въздъхна. Като си помислиш, какъв ужасен пазарен ден, наистина! Никакъв кон, никакъв фойерверк, само злополучия и дърводелската барака, която го чакаше у дома. Ето какво излезе от цялата работа.
Сбогува се мрачно с Готфрид и тръгна да търси Алфред, единственият му приятел и утеха, когато му ставаше тъжно.
Но къде ли беше сега Алфред? Улиците гъмжаха от народ — селяни, дошли за пазара, и жители на Вимербю — и да намериш Алфред в тази навалица не беше лесна работа. Няколко часа Емил обикаляше и търсеше и в това време направи доста много пакости, които никога не бяха записани в никаква тетрадка, тъй като никой не научи за тях. Но все пак успя да намери Алфред.
През месец октомври се мръква рано. Скоро взе да се здрачава, още малко и този пазарен ден щеше да е отминал завинаги. Селяните, които бяха дошли за пазара, вече мислеха да потеглят към къщи и човек би рекъл, че жителите на Вимербю също ще почнат да се прибират по домовете си, но те не искаха. Продължаваха да се смеят, да говорят, да викат и да шумят из улиците и всички изглеждаха особено възбудени, защото представете си само какъв ден беше това! Хем пазарен ден, хем рожден ден на кмета, а може би и последният ден на земята, ако онази комета наистина вземе да полети. Сигурно ще разберете защо жителите на Вимербю бяха в особено настроение, като се разхождаха в здрача и чакаха, а не знаеха дали очакват нещо весело, или нещо ужасно. Когато хората хем се страхуват, хем се радват, те вдигат повече врява от обикновено, и затуй сега по улиците цареше такова оживление и суетня, а вътре в къщите бе тихо и спокойно и нямаше никой освен котката или някоя и друга стара баба, която наглеждаше внуците.
Ако ви се е случвало да скитате из някой градец като Вимербю, може би именно в пазарен ден и може би именно по здрач, тогава знаете, колкото е приятно да ходиш по тесните калдъръмени улички, да надничаш през прозорците в къщичките, дето седят бабата с внуците и котката, и колко е примамливо да се промъкваш през непрогледни входове и порти и да попадаш в тъмни дворове, където селяните оставят конете и каруците си, а сега вече се черпят по една бира, преди да впрегнат колите и да потеглят всеки към своя дом.
На Емил всичко това също му се стори много забавно и примамливо. Той бързо забрави, че преди малко бе тъжен и пак се надяваше рано или късно да намери Алфред. Така и стана, но преди това намери нещо друго.
Както си вървеше по една тясна задна уличка, изведнъж дочу буйна топурдия откъм някакъв тъмен двор. Мъже проклинаха и крещяха, а някакъв кон цвилеше. Емил пъргаво се промъкна през портата, за да види какво става. И това, което видя, го накара да подскочи. В двора имаше стара ковачница, и в светлината от огнището той видя своя кон, своя малък кафяв кон, обкръжен от група мъже, всичките ядосани до пръсване. А знаете ли защо се ядосваха? Защото малкият кафяв кон не даваше да го подковат. Колкото пъти ковачът се опитваше да му вдигне крака, той започваше да скача, да рита и да блъска като луд и мъжете политаха на всички страни. Ковачът си скубеше косите и не знаеше какво да прави.
— Много коне съм подковавал през живота си — викаше той, — но такова чудо не съм виждал.
Може би не знаете, какво значи да се подкове кон? Тогава ще ви кажа, че конете имат нужда от обуща, също както хората, иначе ще им се изтрият копитата, ще се подхлъзват, а при поледица може да им се случи нещастие. Разбира се, това не са обикновени обуща, а едни извити парчета желязо, които се заковават за копитото — с една дума: подкови, каквито сигурно сте виждали.
Но малкият кафяв кон явно беше решил, че не иска да носи подкови. Стоеше си кротко и мирно, докато никой не пипаше задния му крак, но щом ковачът протегнеше ръка и едва-едва докоснеше крака, веднага се повтаряше същият дивашки цирк като преди и конят с ритници се отскубваше, въпреки че половин дузина мъже се мъчеха да го удържат. Търговецът на коне от Молила, който беше купил коня, лека полека се разлютяваше все повече.
— Дайте да опитам аз! — каза той най-сетне и озлобено хвана единия крак на коня. Но в същия миг отнесе такъв ритник, че седна насред една локва.
— Да-да, такива ми ти работи! — обади се някакъв селянин, който стоеше отстрани и само гледаше. — Мен слушайте, този кон не може да се подкове, у дома в Тюна опитваха поне двайсет пъти.
Тогава търговецът на коне разбра, че са го измамили при покупката на коня и се озлоби още повече.
— Който иска, нека вземе тая кранта! — кресна той. — И да не ми се мярка повече пред очите!
И кой, мислите, излезе напред? Емил, разбира се!
— Мога да го взема — заяви той. Но търговецът на коне се изсмя:
— Ти ли бе, сополанко?!
Естествено, той не говореше сериозно, като каза, че ще даде коня, но тъй като там стояха толкова много хора и слушаха, трябваше да се измъкне по някакъв хитър начин и затова рече:
— Добре, наистина ще получиш коня, ако го удържиш, докато го подковем.
Всички, които стояха там, се изсмяха, та нали и те бяха опитвали и знаеха, че този кон никой не може да го удържи.
Но вие не си мислете, че Емил беше глупав. Той знаеше повече за конете, от когото и да било в цяла Льонеберя и в цял Смоланд и когато малкият кафяв кон риташе и блъскаше и цвилеше като луд, Емил си помисли:
„Държи се точно като Лина, когато я гъделичкат.“
Това беше така, но само Емил го разбра. Малкият кон чисто и просто имаше гъдел. Затова риташе и пръхтеше и блъскаше точно като Лина, а цвилеше така лудешки, защото — също като Лина — щеше да умре от смях, щом пипнеха задните му крака — е, нали знаете какво е да те гъделичкат. Емил отиде при коня и хвана главата му с малките си, здрави ръце.
— Слушай какво ще ти кажа — започна той. — Искам да те подковат и престани да се инатиш, защото ти обещавам, че няма да те гъделичкам.
Знаете ли какво направи после Емил? Заобиколи коня, за да застане зад него, грабна пъргаво едното задно копито и го повдигна. А конят само обърна глава и кротко погледна Емил, сякаш искаше да види какво е намислил да прави. Защото, виждате ли, с копитата си конят не усеща повече, отколкото ние с ноктите си, та затова ще разберете, че там няма никакъв гъдел.
— Заповядайте! — каза Емил на ковача. — Дай подковата! Аз ще държа.
Зяпачите започнаха да шушукат помежду си и продължиха, докато Емил помогна на ковача да подкове и четирите копита на коня.
Но когато всичко свърши, търговецът на коне взе да го усуква. Добре помнеше, какво бе обещал, но не искаше да устои на обещанието си. Вместо това измъкна от кесията една банкнота от пет крони и я подаде на Емил.
