После посочи Дребосъчето.
— А това момче засега да се държи под карантина.
Дребосъчето се разплака. Той не искаше да бъде държан под карантина. Не че знаеше какво значи това, но му звучеше страшно.
— Е, де! — каза Босе, когато лекарят си отиде. — Това просто ще рече, че ще се отървеш за известно време от училище и че не бива да се събираш с други деца. Заради заразата, разбираш ли?
Бетан лежеше в кревата си с насълзени очи.
— Горкото Дребосъче! — каза тя. — Колко самотен ще бъдеш! Дали не трябва да се обадим на мама?
Но госпожица Рог не искаше и да чуе за подобно нещо.
— По никакъв начин! Госпожа Свантесон има нужда от спокойствие и почивка. Помнете, че и тя е болна. Аз ще се грижа за него!
Тя кимна с глава към Дребосъчето, който стоеше до леглото на Бетан, облян в сълзи.
После не остана много време за разговори, защото пристигна линейката, за да вземе Босе и Бетан. Дребосъчето плачеше. Той наистина понякога се сърдеше на брат си и на сестра си, но всъщност много ги обичаше и му беше страшно тъжно, че трябва да постъпят в болница.
— Хайде, Дребосъче, доскоро! — извика Босе, докато санитарите го отнасяха.
— Довиждане, любимо мое момченце, не плачи! Сигурно скоро ще се върнем! — успокояваше го Бетан.
Дребосъчето ревна с пълен глас.
— Така си мислите! Ами ако умрете там? Госпожица Рог после му се скара. Как можеше да бъде толкова глупав и да смята, че от скарлатина се умира!
Тогава Дребосъчето се прибра в стаята си. Там беше неговият Бимбо и той го взе в обятията си.
— Сега само ти ми остана — проплака Дребосъчето и притисна Бимбо към себе си. — И Карлсон, разбира се.
Бимбо, изглежда, разбра, че Дребосъчето е тъжен. Близна го по лицето, сякаш искаше да каже:
— Да, нали все пак имаш поне мен. И Карлсон.
Дребосъчето седя дълго време така и си мислеше колко е хубаво, дето Бимбо съществува. Но все пак тъкмо тогава много се затъжи за майка си. Спомни си, че беше обещал да й пише, и реши да го стори веднага.
„Мила мамо, нашето семейство май че окончателно се сфърши. Босе и Бетан имат скърлътина и са в полницата а мене държат подкарантина. То не поли но май и аз ште пипна скърлътина и татко е в Лондон ако въобще е жив макар да не съм чул да е полен но сигорно ште се разполее щтото фсички останали се разполяха. Мъчно ми е за тебе как си ти фпрочем много ли си полна! Стана една работа с Карлсон, дето трябва да ти я кажа, ама няма штото само ште се растревожиш а ти имаш нужда от спокойствие и почифка казва Носорога а тя не е полна нито пък Карлсон макар че скоро ште се располеят. Довиж мила мамо, почивай в мир!“
— Повече няма да пиша — обясни Дребосъчето на Бимбо, — защото все пак не искам да я плаша.
Сетне отиде до прозореца и позвъни на Карлсон да дойде. Да, наистина позвъни. Работата беше там, че снощи Карлсон бе направил нещо извънредно хитроумно. Прокара звънчева инсталация между своята къщичка на покрива и стаята на Дребосъчето.
— Призраците не могат да бродят наслуки — заяви той. — Но сега Карлсон е изобретил най- съвършената звънчева инсталация на целия свят, така че ще можеш за позвъниш и да поръчаш появяване на призрак, точно когато Носорога е седнал на подходящо място и дебне в нощта, за да зърне моята малка, но ужасна особа.
Звънчевата инсталация се състоеше от говежди хлопатар, закрепен под стряхата на Карлсон, и една връв, която се спускаше от хлопатара до прозореца на Дребосъчето.
— Дърпаш връвта — обясни Карлсон, — звънецът горе дрънчи, в миг пристига Призрачето от Васастан и Носорога се тръшва в несвяст. Не е ли чудесно?
Дребосъчето също беше на мнение, че това е чудесно. И то не само заради номера с призрака. Дотогава все трябваше да седи и да чака ли чака, докато Карлсон благоволи да го посети. Сега можеше да му позвъни да дойде, щом почувствува нужда да си поговори с него.
А тъкмо сега Дребосъчето усети, че трябва да говори с Карлсон. Той задърпа връвта с все сили и чу как хлопатарът оглася горе покрива. Скоро долови и бръмченето на познатия мотор, но когато Карлсон влетя през прозореца, изглеждаше сънен и доста кисел.
— Да не си въобразяваш, че тази работа е замислена като един вид будилник, а? — рече той троснато.
— О, извинявай — смути се Дребосъчето, — да не би да спеше?
— Трябваше да ме питаш, преди да ме събудиш. Ти, който вечно спиш като търтей, нямаш представа какво ни е на нас, клетниците, които почти никога не можем да мигнем. Когато някой път ни се случи да задремем, бихме могли поне да очакваме, че нашите приятели ще кротуват, притаили дъх, вместо да бият камбани, сякаш е избухнал пожар.
— Толкова лошо ли спиш? — учуди се Дребосъчето.
Карлсон кимна намусено:
— Да, представи си.
„Колко е тъжно да чуеш подобно нещо“, помисли си Дребосъчето.
— Искрено те съжалявам… Нима сънят ти наистина е толкова недостатъчен?
— Свръхнедостатъчен! — заяви Карлсон. — Тоест, нощем всъщност спя като заклан, също и до късно сутрин, но най-страшно е следобед — тогава само лежа и се мятам.
Той постоя малко, без да продума, сякаш страдаше за своето безсъние, но след това погледът му зашари из стаята.
— Може би някое малко подаръче ще успее да разсее Мъката ми, загдето ме разбуди.
Дребосъчето не искаше Карлсон да тъгува и започна да рови из вещите си.
— Искаш ли устната ми Хармоника?
Карлсон я грабна.
— Да, винаги съм искал да притежавам музикален инструмент. Благодаря, ще я взема, защото ти сигурно нямаш контрабас, нали?
Той залепи устни на хармоничката и нададе няколко смразяващи тона. Сетне се обърна съм Дребосъчето с блеснали очи.
— Чу ли, веднага измислих мелодия? Тя се нарича „Жалбата на Призрачето“.
Тогава Дребосъчето отбеляза, че подобни жалостиви напеви са напълно подходящи за тази къща, в която всички са болни, и разказа на Карлсон за скарлатината.
— Помисли си само колко е жалко за Босе и Бетан! — завърши той.
Но Карлсон възрази, че скарлатината била суета и не си заслужавало да й обръща внимание. При това било чудесно, дето Босе и Бетан ще бъдат в инфекциозната болница, когато започне великото бродене на призраците.
Едва бе изрекъл това, и Дребосъчето подскочи от уплаха. Той чу стъпките на госпожица Рог пред вратата и се досети, че тя всеки момент ще нахълта в стаята му. Карлсон също разбра, че работата е спешна. С един скок се хвърли на пода и пропълзя под кревата на Дребосъчето, където се сви на малко клъбце. Дребосъчето бързо седна на леглото и метна хавлията си върху коленете, та полите й да висят и да прикриват Карлсон, доколкото е възможно.
В същия миг вратата се отвори и госпожица Рог влезе в стаята с метла и лопата в ръце.
— Реших да почистя тук — рече тя, — затова иди в кухнята, докато свърша!
Дребосъчето така се притесни, че по челото му изби пот.
— Не, не искам — заяви той. — Аз ще си стоя тук, защото съм под карантина.
