— Аз нали съм ти приятел? Но като че не си спомням ти да си ми казвал на мене подобни неща.
Тогава Карлсон се разсмя:
— Все пак съществува известна разлика, миличък! Ти си просто едно малко глупаво момченце!
Дребосъчето кимна. Той знаеше, че Карлсон има право.
— Но нали поне ме обичаш?
— Да, наистина — увери го Карлсон. — Сам не зная защо, но често разсъждавам по този въпрос следобед, когато ме мъчи безсъницата.
Той потупа Дребосъчето по бузата.
— Разбира се, че те обичам и то все трябва да се дължи на нещо… може би на факта, че ти си толкова различен от мен, нещастно детенце!
Той литна към прозореца и махна ръка за довиждане.
— А ако звъниш, сякаш има пожар — провикна се той, — това ще означава, че или наистина има пожар, или пък: „Сега отново се събудих, миличък Карлсон, вземи една голяма чанта и ела да отнесеш всичките ми играчки … ще ги получиш само заради това!“
После Карлсон изчезна.
А Бимбо се търколи на пода пред Дребосъчето и така замаха с опашка, че тя шляпаше по килима. По този начин той показваше колко много се радва на някого и че би искал да му се обърне малко внимание. Дребосъчето легна на пода до него. Тогава Бимбо скочи и се разлая от радост. После се сви върху ръката на момчето и притвори очи.
— Ти сигурно си мислиш, че е хубаво, дето не ходя на училище и съм под карантина — каза му Дребосъчето. — Според теб, Бимбо, аз вероятно съм най-добрият в целия свят.
ПРИЗРАЧЕТО ОТ ВАСАСТАН
Дребосъчето прекара един дълъг самотен ден и гореше от нетърпение вечерта да настъпи колкото може по-бързо. Очакваше я почти като вечерта преди Нова година. Поигра си с Бимбо, прелисти марките и реши няколко задачи, за да не изостава от своите съученици. А когато прецени, че Кристер вече се е върнал от училище, обади му се по телефона и му разказа за скарлатината.
— Не мога да идвам на зубкане, защото съм под карантина, разбираш ли?
Според него, това прозвуча много изискано и Кристер очевидно беше на същото мнение, защото онемя.
— Може да го кажеш и на Гунила — заяви Дребосъчето.
— А не ти ли е скучно? — попита Кристер, когато успя отново да проговори.
— Ами! … — отсече Дребосъчето. — Нали си имам …
И млъкна. Щеше да каже „Карлсон“, а не биваше заради забраната на баща му. Наистина миналата пролет Кристер и Гунила няколко пъти се срещаха с Карлсон, но това беше преди баща му да нареди, че абсолютно с никого не бива да се говори за Карлсон. А сега Кристер и Гунила сигурно го бяха вече забравили и според Дребосъчето, така беше по-добре.
„Защо той вече си стана мой собствен таен Карлсон“ — помисли Дребосъчето и на бърза ръка се сбогува с Кристер.
— Хайде, дочуване, нямам повече време.
Обядът насаме с госпожица Рог беше доста мрачен, но тя бе опържила чудесни кюфтета. Дребосъчето изяде много. За десерт получи ябълкова пита с ванилов сос. Тогава започна да си мисли, че госпожица Рог може би все пак не е съвсем безнадежден случай.
„Най-хубавото на Носорога е нейната ябълкова пита“, разсъждаваше Дребосъчето, „най-хубавото на ваниловия сос е, че именно аз го ям“.
Въпреки това обядът не беше весел, защото толкова много места край масата останаха празни. На Дребосъчето му беше мъчно за майка му и баща му, за Босе и Бетан, за всеки поединично и за всички заедно. Не, наистина не беше весело, а освен това госпожица Рог през цялото време приказваше за Фрида, а от нея на Дребосъчето вече му ставаше досадно.
Най-сетне настъпи вечерта. Есента бе дошла и се мръкваше рано. Дребосъчето стоеше край своя прозорец, пребледнял от напрежение, и гледаше как звездите блещукат над покривите на къщите. Чакаше. Беше още по-лошо от Нова година. Тогава човек чака само Дядо мраз, а какво беше той в сравнение с Призрачето от Васастан?… Нищо! Дребосъчето нервно загриза ноктите си. Той знаеше, че и Карлсон сега стои някъде на покрива и чака. Госпожица Рог беше в кухнята и киснеше краката си в леген с вода. Тя правеше ежедневната си баня на краката, но беше обещала след това да дойде и да пожелае на Дребосъчето лека нощ. Тогава беше моментът да дръпне звънеца. И после … Всемилостиви боже, както казваше госпожица Рог… о, всемилостиви боже, колко вълнуващо бе всичко това!
— Ако не дойде скоро, просто ще се пръсна — промълви Дребосъчето.
И тогава тя пристигна. Прекрачи прага с големите си, току-що измити, боси крака и Дребосъчето трепна като рибка — толкова се уплаши, макар и да я очакваше и да знаеше, че ще дойде.
Госпожица Рог го погледна недоволно:
— Защо стоиш по пижама на отворения прозорец? Я си лягай.
— Аз… аз само гледам звездите — заекна Дребосъчето. — Не искате ли и вие да ги погледнете, госпожице Рог?
Той изрече тази хитрост, само за да я накара да отиде до прозореца. В същото време незабелязано пъхна ръката си зад пердето, където беше връвта, и силно я дръпна. Той чу как камбаната зазвъня горе на покрива. Госпожица Рог се ослуша.
— Чувам камбанен звън в простора — рече тя. — Колко странно!
— Да, наистина странно — съгласи се Дребосъчето.
И притаи дъх. Защото от покрива плавно се спускаше едно бяло и доста закръглено призраче. Приближаваше, съпроводено с музика. Тя беше много тиха и много тъжна, но нямаше никакво съмнение, че в есенния здрач се разнасяха звуците на „Жалбата на Призрачето“.
— Там … ах, виж там … ах, всемилостиви боже! — възкликна госпожица Рог. Лицето й стана тебеширено бяло и тя се отпусна на един стол. А пък твърдеше, че не се страхувала от призраци!
Дребосъчето се опита да я успокои.
— Да, сега и аз започвам да вярвам, че съществуват призраци — каза той. — Но това там е такова едно мъничко привидение, сигурно не е опасно.
Госпожица Рог не го и слушаше. Тя се взираше с обезумял поглед през прозореца, където призракът устройваше удивително представление на изкусно летене.
— Махни го! Махни го! — задъхваше се тя.
Но току-тъй не можеше да се махне Призрачето от Васастан. То се носеше напред-назад, издигаше се и пак се спускаше, а от време на време се премяташе презглава във въздуха. Сърцераздирателната музика не секваше дори и докато то се въртеше.
Дребосъчето си мислеше, че всъщност гледката е просто красива и затрогваща: малкото бяло призраче, тъмното небе, осеяно със звезди, и тъжната музика. Но госпожица Рог бе на друго мнение. Тя сграбчи Дребосъчето.
— Ще изтичаме в спалнята и ще се скрием там!
Жилището на семейство Свантесон се състоеше от пет стаи, кухня, вестибюл и баня. Босе, Бетан и Дребосъчето имаха по една малка стаичка, майка му и баща му си имаха спалнята, а освен това имаше и голям хол. Сега, когато родителите му ги нямаше, госпожица Рог спеше в спалнята. Прозорците й гледаха към двора, а тези в стаята на Дребосъчето — към улицата.
— Хайде! — задъхваше се госпожица Рог. — Ела да се скрием в спалнята!
Дребосъчето се съпротивляваше. Как ще бягат от призрачното явление, когато то едва беше започнало. Но госпожица Рог бе упорита.
— Бързай, докато не съм припаднала!
Въпреки че не искаше, Дребосъчето се остави да бъде завлечен в спалнята. Прозорецът беше отворен и там, но госпожица Рог хукна към него и го затвори с трясък. Спусна транспарантите и извънредно старателно дръпна завесите. После се зае трескаво да трупа мебели пред вратата. Явно беше, че за нищо на света не
