ГЛАВА 5
— А, Мели! Идва брат ми, а не някой ухажор — запротестира Лиз-Ан, когато младата камериерка я застави да седне на табуретката и започна внимателно да разресва дългата й коса.
— Да, и двамата не сте се виждали повече от два месеца — напомни й Мели и ядно задърпа косата, която на места се беше сплъстила на топки. — Знаете, че той е доволен, когато изглеждате като лейди. Нима вие не искате да сте приятна на вид?
Мели беше права, разбира се. Макар Джилбърт да не изразяваше недоволството си гласно, не беше тайна, че той не харесва строгите прически и мъжките дрехи, предпочитани от нея. Да, за него беше готова да отстъпи, но за никой друг! Надяваше се, че усилията й ще бъдат възнаградени по някакъв начин, и се радваше, че той се завръща на шестия ден след освобождаването на Рейналф Уордю. Като се сетеше за този мъж, й се свиваше сърцето. Тъй като дните минаваха безметежни и еднакви, тя започна да изпитва увереност, че нищо няма да се случи и след завръщането на брат й. Надяваше се, че Уордю няма да нападне Пенфорк. Все пак се беше погрижила да укрепи защитата на замъка в случай, че грешеше. Но Уордю не се върна, а вече не изглеждаше вероятно да го направи.
Мели най-после престана да дърпа болезнено косата й. С въздишка на облекчение, Лиз-Ан се надигна, но Мели решително я натисна отново надолу и започна да навива косата й с горещата маша. Лиз-Ан изви тяло и изпищя уплашено, но Мели продължи да подрежда косата й на спретнати, равни букли. Най-накрая тя покри прическата с лек прозрачен воал, прикрепен със сребърна диадема. Лиз-Ан искаше незабавно да излезе от стаята, но Мели пъхна в ръцете й огледало. Докато гледаше отражението си от различни ъгли, Лиз-Ан изпита истинско задоволство и се засрами. Облечена в прекрасна зелена рокля, тя изглеждаше като истинска лейди, беше като картина на женствеността — точно такава, каквато мечтаеше да бъде, когато беше малко момиченце. Замислено опипа верижката, която висеше от пояса й. Обвини се в суетност, но продължи да се взира в образа си в огледалото. Да, Джилбърт щеше да бъде доволен.
— Прекрасна сте, милейди — възкликна Мели, доволна от усилията си да разхубави господарката си.
Лиз-Ан почувства как бузите й се стоплят и поруменяват. Смръщи вежди и отметна непокорния кичур, паднал на челото й.
— Хайде, ела — каза тя. — Искам да се уверя, че всичко е готово за посрещането на брат ми.
Когато слезе в залата, пътя й препречи едно момче на не повече от дванайсет години. То вдигна поглед нагоре и остана като ударено от гръм, като видя как изглежда тя. Реакцията му беше достатъчна, за да принуди Лиз-Ан да се втурне нагоре, за да смени дрехите си. Думите му обаче предотвратиха онова, което много щеше да прилича на бягство.
— От изток идват някакви ездачи, милейди — каза то задъхано. От възбудата и дългото тичане бузите му бяха придобили ален цвят.
Лиз-Ан се затича. Не се интересуваше от това, че отново не се държи като дама. Бързо прекоси вътрешния двор, премина по първия подвижен мост и се втурна през външния двор. Като стигна до входната врата, тя преметна полите на роклята през ръката си и започна да взема стъпалата, които водеха към върха на външната стена, по две наведнъж. Вече горе, разбута с рамо насъбралите се там мъже, за да вижда по- добре. Макар конниците да бяха още далеч, беше сигурна, че това е Джилбърт. Изведнъж конниците изчезнаха, защото се бяха спуснали от един далечен хълм в падината, но се появиха отново мигове по- късно, когато започнаха да изкачват следващия хълм. Лиз-Ан заслони очи с ръка, за да ги предпази от ярката слънчева светлина, и се облегна на назъбената стена, за да вижда по-добре. Беше изпълнена с вълнение, но и с несигурност. Не знаеше дали това е брат й. Съществуваше, макар и малка, вероятност замъкът да бъде нападнат от Уордю. Изминалите дълги седмици не бяха лесни за нея. Макар да презираше живота в двора, тя с радост щеше да придружи Джилбърт, ако не се страхуваше, че кралят отново ще започне да й търси съпруг и да настоява тя да се задоми. Точно така беше постъпил и миналата година, а сцената, която тя му направи, никак не беше приятна. Джилбърт се беше почувствал толкова неудобно, че не й беше говорил няколко дни след случката. Сега изпитваше несигурност, защото не знаеше как ще реагира той, като разбере, че е отвлякла Рейналф Уордю, а после го е освободила. Тя дълго беше размишлявала над случилото се и най-после се беше примирила с истината. Нетърпелива да си отмъсти, беше действала прибързано. Беше й трудно да си го признае, но беше вярно. Конниците отново се скриха от погледа й. Лиз-Ан обърна глава и видя, че зад нея е застанал Робърт Коултър, началникът на охраната. Той гледаше към хоризонта, а лицето му изразяваше загриженост. Слънцето не му пречеше толкова, колкото теренът, който непрекъснато скриваше конниците.
— Спуснете моста — нареди тя.
— Но, милейди…
— Не, не спорете с мен — прекъсна го тя. — Подгответе се да посрещнете брат ми както подобава.
Той стисна устни толкова силно, че всички забелязаха неодобрението му. Макар да изръмжа недоволно, той се завъртя на пети и отиде да изпълни нареждането й. Лиз-Ан отново посвети вниманието си на хълмовете. Когато групата конници се появи отново, стана ясно, че носи знамена. Техните яркосини, червени и жълти цветове блестяха на слънцето. Оръжията на ездачите отразяваха слънчевата светлина и им придаваха допълнителен блясък. Лиз-Ан се усмихна, но усмивката й беше краткотрайна. Като погледна повторно знамената, тя изведнъж разбра кои са конниците. Въздухът заседна в гърлото й, очите й се отвориха широко, а кръвта се дръпна от лицето й. Едно измъчено „не“ се отрони от устните й в момента, когато веригите на подвижния мост изскърцаха и той започна да се спуска. Този звук незабавно я върна към действителността. Обърна се към мъжа, който беше най-близо до нея, и сграбчи ръката му.
— Тичай, кажи им да вдигнат моста! Тичай!
Изненаданият човек премигна няколко пъти. Господарката му го побутна, за да го подкани да побърза, и той заслиза по стълбата. Мостът вече беше спуснат на три-четвърти от разстоянието, което трябваше да измине до земята, когато внезапно се закова на място. Миг по-късно той започна тежко да се издига нагоре. Наоколо цареше всеобщо объркване. Лиз-Ан въртеше глава и гледаше ту към моста, ту към бързо приближаващите се конници. Вече можеше да се види, че наброяват повече от сто силни мъже, които бясно пришпорваха конете. Тропотът на копитата заплашително огласяше цялата околност. Да, в сърцата на жителите на Пенфорк започна да се заражда страх. Виждаха, че се задава нещо недобро, и започнаха да слизат от стената и да се разпръскват. Макар да не знаеше какви са цветовете на Рейналф Уордю, Лиз-Ан не се заблуждаваше — не можеше да бъде никой друг. Той се беше върнал. Тя отчаяно започна да търси сред конниците техния водач, като пропускаше онези от тях, чиито дрехи не бяха украсени с цветовете на знамената. Погледът й беше прикован върху онзи, който яздеше начело, в центъра — мъж, който дори от това разстояние изглеждаше огромен. Косата му не се виждаше, защото главата му беше покрита и с шлем, и с качулка, но тя знаеше, че това е той. Кожата й настръхна, почувства студени тръпки да пронизват тялото й, а краката й се подкосиха. Като се хвана за ръба на стената, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и затвори очи с напразната надежда, че когато ги отвори, гледката пред нея ще бъде друга. Но нищо не се промени. Макар и изпълнена с напрежение, започна да обмисля алтернативите, които се разкриваха пред нея. Не преставаше да си повтаря, че Джилбърт може и да се върне навреме. Ако успееше да задържи Уордю, той сигурно щеше да се изплаши от завръщането на брат й и да побегне. Нито за миг не се усъмни, че Джилбърт ще се върне още този ден. Искаше го и вярваше в това. Мостът най-после се вдигна изцяло. Настана тишина, нарушавана само от тежкото дишане на събраните на стената мъже. А конниците вече бяха под нея. Рейналф яздеше вран жребец. Той вдигна поглед нагоре и обходи насъбралите се въоръжени мъже. Беше очаквал, че Джилбърт Балмейн вече ще се е завърнал в замъка, затова беше изненадан от слабата защита. Но можеше и да греши. Може би онова, което виждаше, не отговаряше на истината. Погледна към моста, който беше вдигнат направо под носа им.
— Какво мислите за всичко това? — Сър Уолтър Фортейн се осмели да прекъсне мислите на господаря си.
Рейналф не отговори на въпроса му, а продължи да гледа към укрепленията на замъка. Макар да изглеждаше солиден, той нямаше да е добре защитен, ако не им достигаха хора. Замисли се каква атака би могъл да предприеме. Имаше няколко възможности.
— Струва ми се, че господарят на замъка и хората му още не са се върнали — продължи да говори Уолтър. — Лесно ще го превземем.
Рейналф се усмихна. Движението на устните му напомни за заздравяващата рана под дясното око,
