чуе.
— Ще сключа сделка с теб.
Предвкусвайки победата, той се усмихна.
— Не си в положение, в което можеш да сключваш сделки, лейди Лиз-Ан.
— Как предпочиташ да ме вземеш — жива или мъртва, Рейналф Уордю? — извика тя сърдито и отметна воала назад.
— Естествено, че те предпочитам жива.
— Тогава ще се съобразиш с исканията ми.
Не му харесваше да го принуждават да прави отстъпки. Особено пък тази жена, и то пред хората му. Обиден, стисна и отпусна юмруци няколко пъти.
— И какви са твоите условия?
Кратка пауза, а после:
— Ще дойда с теб доброволно. В замяна на което ти няма да влизаш в замъка.
Той обмисли предложението, сметна, че е приемливо, и кимна.
— И?
— Това е всичко.
Рейналф се усмихна. Тя беше пропуснала да се спазари за собствената си безопасност — съществен пропуск. Щеше да бъде доволен да отхвърли поне едно от исканията й, но тя не му даде тази възможност. Погледна към Уолтър, който следеше разговора внимателно и с интерес и който очевидно се забавляваше. На Рейналф обаче не му беше забавно. Той отново погледна към Лиз-Ан.
— Спорът ми е с теб, Лиз-Ан. Следователно ще удовлетворя искането ти. Хайде, покажи се. Нищо лошо няма да се случи на Пенфорк и на хората ти.
— А на брат ми?
— Да, Джилбърт е добре.
— Бих искал да ми дадеш дума сега — настоя тя.
Той вдигна меча си.
— Кълна се!
Тя свали лъка. А после ги стресна, като го вдигна бързо и изстреля две стрели от чисто предизвикателство. И двете достигнаха целта си — разкъсаха две от знамената.
— Няма да ти бъде лесно въпреки сделката, Рейналф Уордю — предупреди го тя и се скри от погледа му.
— Не съм и очаквал друго — прошепна той. Все пак беше спечелил.
Сама горе на стената, Лиз-Ан остави лъка на земята и коленичи между кулите. Отправи мълчалива молитва към небето с надеждата, че Бог не я е забравил, въпреки че през последните години не мислеше много често за него.
— Имам нужда от теб, ако още си там — каза простичко.
Само мисълта за онова, което Уордю се канеше да направи с нея, караше сърцето й да тупти силно, неудържимо. Сигурна беше, че когато получи удоволствието си, той ще я убие. Дали щеше да постъпи така, или щеше да я даде на хората си? От очите й потекоха сълзи. Болеше я, защото жаждата за отмъщение я беше довела дотук. Слезе във вътрешния двор, където хората й се бяха събрали и я чакаха. Тя мълчаливо се втренчи в тях.
Бяха изплашени, жените притискаха децата до полите си, а мъжете отбягваха погледа й. Дори Робърт Коултър не посмя да я погледне.
— Всичко ще бъде наред — каза уверено тя. — Лорд Джилбърт ще се върне съвсем скоро. Той ще знае какво да направи.
Хората започнаха да шепнат недоволно, но млъкнаха, когато Самюъл и Луси излязоха напред.
— Милейди! — Самюъл взе дланта й в своята. — Сигурен съм, че не мислите да се предадете?
— Нямам избор, Самюъл. Трябва да мисля за доброто на хората си и… на Джилбърт.
— Мисля, че той блъфира. Лорд Джилбърт няма да се остави да го заловят така лесно.
— А аз не мога да бъда толкова сигурна. — Тя леко издърпа ръката си. — Рискът е прекалено голям. — Обърна се към капитана на охраната. — Робърт, спусни моста.
Той кимна и се отдалечи неохотно.
— И вдигни решетката само толкова, колкото да се провра под нея. После незабавно я спусни, разбра ли?
— Да.
— Не, милейди! — извика Мели и я прегърна. — Не можете да постъпите така!
Лиз-Ан я дари с кратка прегръдка, а после се освободи от ръцете й.
— Трябва да го направя.
— Ще дойда с вас.
— Не, ще отида сама.
Мели отстъпи. Беше прехапала долната си устна. На лицето й бяха изписани множество чувства, което говореше, че сериозно обмисля нещо. Когато най-после взе решение, наведе глава.
— Ще имате нужда от защита и подкрепа — заяви тя, вдигна полите си и затършува под тях. След малко извади оттам една кама и я подаде на Лиз-Ан.
След кратко колебание, Лиз-Ан я прие. Вдигна полите си и я скри. За втори път тази сутрин мостът беше спуснат. Тя направи опит да се усмихне.
— Благодаря ти — каза тя, но не срещна погледа й.
Мели вдигна ръка и, за изненада на Лиз-Ан, оправи воала й.
— Ако изглеждате като дама, той няма да има избор и ще трябва да се отнася с вас като с такава.
Лиз-Ан не мислеше така, но не искаше да обезкуражава момичето. Позволи на Мели да оправи косите и диадемата й.
Мостът почти беше опрял в земята. Тя изправи рамене и застана пред решетката. За първи път в живота си се опита да каже „Отче наш“ наум. Понякога думите бягаха и й се наложи да се рови дълбоко в паметта си. Толкова отдавна беше… Сърцето й биеше лудо, кръвта бучеше в ушите й. Веригите проскърцаха за последен път и мостът се съедини със земята. Лиз-Ан си пое дълбоко дъх. Успя да събере достатъчно смелост, за да не побегне. Вдигна брадичка и втренчи поглед напред. Решетката изскърца и се вдигна на височината на кръста й. Тя се наведе, мина под нея и стъпи здраво на дървените греди. Когато тръгна по моста, решетката отново се спусна. Лиз-Ан и Рейналф не отделяха поглед един от друг, застанали изправени от двете страни на моста. Нито един от двамата не се помръдна.
Лиз-Ан беше тази, която направи първата крачка — най-трудната. Прекоси моста с достойнство, без да спре и без да се обърне назад. Застана в другия край на моста, защото реши, че той трябва да я посрещне там. Рейналф я разбра, слезе от коня и тръгна към нея. Лиз-Ан забеляза, че той не куца, макар кракът му да не беше особено гъвкав. Очевидно раната беше останала без последствия. Той спря пред нея. Струваше й се, че се извисява, макар тя също да беше висока. Когато беше прикован към стената, не й изглеждаше така огромен. Беше сигурна, че снаряжението го кара да изглежда такъв сега. Скръсти ръце на гърди и погледна предизвикателно лицето, което отчасти се подаваше под шлема. Макар да не показваше страха си, тя водеше вътрешна борба, която заплашваше да отнеме разсъдъка й. А Рейналф беше изненадан от нейната неустоима женственост. Да, тя беше непокорна, но беше истинска, съвършена жена. Харесваше му блясъкът на зелените й искрени очи, харесваха му гъстите й черни мигли, които хвърляха нежни сенки по бузите й, харесваха му леко извитите й вежди. И устните й — с идеална форма и с цвят на роза. Тялото му реагира мигновено. Наложи му се да стисне зъби, за да се пребори с надигащото се желание. Господи, това същата жена ли беше? Дали пък тя нямаше сестра? Очите му се плъзнаха надолу и се спряха на гърдите й, ясно очертани под роклята. Смръщил вежди, следеше как те се вдигат и спускат. Дишането й беше учестено. Погледна още по-надолу — там, където косата й нежно галеше хълбоците. И отново му се наложи да скръцне със зъби и да свие длани в юмруци. Напомни си, че беше спечелил и че сега всичкото време на света е негово. Без предупреждение, той посегна с ръка и вдигна воала й. А после хвърли и него, и диадемата, в рова. Неочакваното му действие я свари неподготвена и наруши привидното й спокойствие. Тя отстъпи изненадана назад, но Рейналф я задържа. Огромните му длани обхванаха раменете й. Той я дръпна към себе си. Само няколко сантиметра деляха лицата им едно от друго. Лиз-Ан не премигваше. Ето ги
