— Трябва ли непрекъснато да ме предизвикваш? — попита сприхаво той. — Започвам да се уморявам от номерата ти, Лиз-Ан. Хайде, ела тук!
Напълно съзнавайки какви са намеренията му, тя поклати отрицателно глава, без да се помръдне.
— Предупреждавам те — изгърмя гласът му — ако ме принудиш да дойда при теб, ще си платиш скъпо и прескъпо!
Макар и неохотно, тя се приближи до него.
— Ръцете ти! — нареди той.
Тя протегна ръце напред и тежко преглътна, когато той бързо ги завърза.
— Това не беше необходимо — каза тя.
Той не обърна внимание на думите й.
— Прекалено много си стегнал въжето — оплака се тя и се опита да освободи китките си.
— Просто си го връщам — каза той и посочи собствените си китки.
Плътта още носеше белезите от скобите. Никак не й стана приятно, че той й напомни за това, и тя отклони погледа си.
— Няма да избягам, докато Джилбърт е в ръцете ти — каза тя тихо.
Но Рейналф сръчно направи още един възел и й помогна да седне с гръб, опрян в ствола на едно дърво.
— Точно това е причината да постъпвам така — прошепна той и я завърза за стъблото.
Лиз-Ан се зачуди на думите му. Изпълни я още по-силно подозрение.
— Още повече, че — продължи той и клекна, за да вижда лицето й — не искам да причиниш безредици сред хората ми. Трябва да свършат много работа до залез слънце, а ти ще отвличаш вниманието им.
Тя погледна презрително въжетата.
— Нима мислиш, че няма да успея да се освободя? — попита предизвикателно.
Той присви очи.
— Можеш да опиташ, щом искаш. Но напразно ще изхабиш силите си.
— Ами Джилбърт? — попита тя, когато той започна да се изправя. — Ти се съгласи да го пуснеш на свобода. Нима още не си го направил?
С голяма неохота, той отново клекна и прокара длан по брадичката и устните й. Поклати бавно глава.
— Не — каза тихо.
Не този отговор очакваше тя. Отново изпита силен гняв — толкова силен, че стомахът й се сви на топка. Не успяваше да намери думи, с които да го изрази.
— Чак толкова силна руменина не ти отива — отбеляза той.
Лицето й почервеня още повече.
— Но ти ми даде думата си! — успя най-после да каже тя.
— Да, обещах ти, че нищо лошо няма да се случи на хората от Пенфорк и на брат ти. И нищо лошо не им се случи, нали?
Тя бясно заклати глава.
— Но ти също така се съгласи да пуснеш Джилбърт. Закле се пред хората си!
Рейналф погледна към ръцете си. Замислено прокара пръсти по кокалчетата си, преди да отговори. Наистина, много би искал да отложи още малко разговора за брат й. Беше учуден от това с какво удоволствие беше излъгал. Лъжата му беше позволила да я вземе, без да се пролее нито капка кръв. Но той беше честен по принцип, а и, рано или късно, тя щеше да узнае истината. Не беше човек, който би се задоволил с двусмислени отговори. Когато най-после проговори, го направи спокойно, без да откъсва очи от нейните.
— Не мога да пусна на свобода човек, който не е в ръцете ми.
Трябваше да минат няколко минути, преди думите му да стигнат до съзнанието на Лиз-Ан. Когато най- после проумя смисъла им, лицето й се изкриви толкова силно от гняв, че беше почти комично.
— Ти си ме излъгал!
Той повдигна рамене. Макар и здраво завързана за стъблото, тя започна да рита с крака. Успя обаче да вдигне само облак прах и да запрати няколко камъчета към него.
— Ти си безчестна свиня! — изкрещя тя.
Той постави длан на устата й, за да попречи да изрече ругатните, които знаеше, че ще последват.
— Щом си забравила, ще ти напомня, че ти беше тази, която реши, че държа брат ти в ръцете си. Аз просто нито потвърдих, нито отрекох.
Обяснението му само засили гнева й.
— Не, ти ме заблуди преднамерено!
— Да. — Той се изправи — Направих го, за да попреча на хората ти да се пожертват глупаво заради теб.
Рейналф забеляза, че цялото й тяло се тресе от гняв, че очите й ще изхвръкнат от орбитите си, че устните й са побелели, а брадичката й трепери. Промяната в нея го заинтригува. Беше бясна, но много красива.
— Да, нямаше нужда да коля всички, за да те взема. Не си струваше те да умрат заради теб, Лиз-Ан от Пенфорк.
Преди тя да покрие очите си с дългите си мигли, той успя да види в тях колко уязвима е всъщност. Със здраво стиснати устни, тя облегна глава на стъблото и го погледна с най-силната омраза на света. Ако омразата можеше да убива, той щеше вече да е мъртъв.
— Когато довечера дойдеш в палатката ми — продължи той, като се престори, че не е забелязал нищо, — искам гневът ти вече да е утихнал.
— Тогава по-добре не изпращай да ме викат!
— Преодолей гнева си, Лиз-Ан! — каза той, обърна се рязко и закрачи през поляната.
Лиз-Ан засипа отдалечаващата се фигура с поредица от ругатни. Една особено груба и цинична дума го накара да се обърне.
— Ако се наложи, ще ти запуша устата — предупреди я той, а после продължи.
Тя веднага замълча. Очите й го проследиха, докато се изгуби от погледа й. Едва тогава тя даде израз на многобройните чувства, които изпълваха душата й. Струваше й се, че те блъскат като е чук по слепоочията й. Беше сигурна, че главата й ще се разцепи на две.
— Ах, Джилбърт, какво направих! — заплака на глас тя. По лицето й неспирно се стичаха сълзи.
Нямаше кой да й отговори. Нямаше кой да й даде надежда. Нямаше кой да поправи сторената грешка. Налегна я черна мъка — мъка, която черпеше сили от годините на гняв заради несправедливостта, която беше извършена спрямо нея и брат й. От гърлото й се отрониха глухи ридания.
Вече беше тъмно и студено, когато дойдоха за нея. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали. Хората на Рейналф бяха млади и здрави. Носеха факли. Единият беше Геоф. Той се опитваше да изобрази на лицето си усмивка. Умът на Лиз-Ан трескаво работеше. Тя се усмихна на мъжете и кокетно запърха с мигли. Като че ли се опитваше да флиртува с тях. Те незабавно й се усмихнаха в отговор. По-високият пристъпи напред.
— Аз съм Геоф и съм оръженосец на лорд Рейналф. А това е Роланд, също земевладелец като мен.
Лиз-Ан кимна.
— Геоф и Роланд — прошепна тя и се насили да се усмихне още по-широко. — Можете да ме наричате Лиз-Ан.
Роланд се изчерви и се приближи до нея.
— Л-лорд Рейналф ни заповяда да ви заведем при него.
Тя вдигна глава и се престори на изненадана и объркана.
— И… е изпратил двама души? Това наистина ми прави чест!
Геоф коленичи до нея. Доста трудно успя да развърже въжето, което я придържаше към дървото. Хвана я за лакътя и й помогна да се изправи.
— Благодаря ти — каза тя, облегна се на него и му протегна ръцете си.
Той поклати глава и отстъпи назад.
