студените гневни очи, които я преследваха в безсънните й нощи. Бяха толкова тъмни, че не можеше да се каже къде започва зеницата.
— Страхуваш ли се от мен? — подигра й се той и топлият му дъх раздвижи косата на слепоочията й.
Да, страхуваше се, но никога нямаше да си го признае.
— Да се страхувам от теб? — отвърна тя, като гласът й ставаше по-висок с всяка произнесена сричка. — Нима плътта ти не носи белезите, оставени от моя меч?
Ръцете му обхванаха раменете й още по-здраво. Около устните му се появи бяла ивица, толкова голямо беше напрежението, на което беше подложен. Тя трепна, но не се предаде.
— Не, никога няма да предизвикаш страх у мен — излъга тя. — И помни, че съм те предупредила. Никога не заставай с гръб към мен.
Да, това бе същата жена, помисли си Рейналф, макар и облечена като лейди. Не очакваше от нея да се унижи, но мислеше, че ще прояви достатъчно разум да сложи край на враждебността, породила се между тях от самото начало. Всяка друга жена би се опитала да използва красотата и чара си, за да уталожи гнева му, но не и Лиз-Ан Балмейн. Тя не приличаше на никоя друга представителка на нежния пол. Имаше още много неща, които щеше да научи за нея.
— Имаш късмет, че не си сама — предупреди я той и отслаби малко хватката.
Тя вдигна въпросително вежди.
— Не искаш да ме биеш пред хората си? — Тя се усмихна. — Наистина си много изискан, милорд.
— Бързо схващаш — каза той и се усмихна на използваното от нея обръщение.
Изненадата в погледа й бързо прерасна в гняв. Той хвана брадичката й с облечената си в ръкавица ръка и повдигна лицето й към своето.
— Трябва да запомниш, че сега аз наистина съм твой господар, Лиз-Ан. Ти ми принадлежиш.
Възражението беше на върха на езика й, но последвалите му думи я накараха да преглътне отговора си.
— Имаш ли някакво оръжие?
Колебанието й продължи малко по-дълго от необходимото.
— Няма защо да се тревожиш. Оставих лъка си — каза остро тя. Това, все пак, беше истина.
Но той прозря лъжата. Ръцете му рязко се спуснаха към кръста й. Опипваше тялото й, за да види дали не носи оръжие. Дланите му следваха всяка негова извивка.
— О! — Лиз-Ан беше възмутена. Изви се и успя да се изплъзне.
Въпреки усилията си, той не можа да я хване отново. Наложи му се да свали ръкавиците си.
— Бих искал да видя какво криеш под полата си. Вдигни я!
Тя постави ръце на хълбоци и го загледа предизвикателно. Очите й блестяха.
— Няма!
Той направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад.
— Подчини ми се, Лиз-Ан! Ако ли не, ще разкъсам дрехите ти!
— Няма да го направиш!
— Ще го направя — заплаши той с глас — тих и нежен, но криещ огромна заплаха.
С една-единствена дълга крачка той стопи разстоянието, което ги разделяше. Тя щеше да възрази отново, но един поглед към лицето му беше достатъчен, за да се откаже. Разбра, че ще изпълни заканата си без колебание. Стисна зъби и вдигна полата си до коленете. Рейналф се наведе и постави длани на глезените й. Изчервила се от срам, Лиз-Ан гледаше право напред. По дяволите камата, мислеше си тя. Той истински се радваше на унижението й. Смръщи вежди още по-силно, защото й се стори, че хората му също се забавляват неимоверно. Беше изненадана и разтревожена, че по тялото й преминаваха тръпки всеки път, когато топлите пръсти на Рейналф се докоснеха до кожата й. Нарочно или не, той започна да гали вътрешната част на бедрата й. С широко отворени очи и останала без дъх, тя беше втренчила поглед в него. Той се усмихваше! Наистина се усмихваше! Усмивката му беше широка и дяволита и той не си правеше труда да я крие! С очи, приковани в нейните, измъкна камата. Топлото острие се плъзна по кожата й. Когато той се изправи, тя си пое дълбоко дъх и най-после отмести поглед встрани. Макар да не беше сигурна какво би могъл да прочете в тях, знаеше, че в момента е особено уязвима. Рейналф въртеше оръжието в ръцете си. Когато го разгледа, вдигна въпросително вежди. Лиз-Ан оправи полата си, погледна го крадешком и сви рамене.
— Длъжна бях да опитам.
— Ти ме разочароваш. Мислех, че можеш да се справиш много по-добре.
Очите й започнаха да мятат мълнии.
— Оръжието няма значение. Аз ще ти причиня по-голямо зло.
— Хм. — Той се замисли над скритата заплаха в думите й, а после се усмихна. — Както каза ти, хората са по-опасни от оръжията.
Хвърли камата настрани и впи очи в нейните.
— Три пъти, Лиз-Ан, ти се удаде възможност да ме убиеш. Първия път с кама, втория път с меч, а третия — със стрелата си. И трите пъти не успя.
— Грешка, която възнамерявам да поправя!
— Да, сигурен съм, че ще се опиташ.
Реши, че вече са изрекли достатъчно приказки. Сграбчи я за ръката и я дръпна към коня си. Лиз-Ан се опитваше да забие пети в земята. Когато видя, че тя се съпротивлява, той я вдигна на ръце.
— Къде е брат ми? — попита тя за пореден път.
Той се престори, че не е чул въпроса й, и се обърна към Уолтър.
— Тя ще язди с теб — каза той и не изпита никакво съчувствие към него, като видя, че задачата никак не му е по сърце.
Рейналф обаче нямаше доверие на себе си. Не беше в природата му да удря жени, но през последните няколко минути едва се сдържаше да не го направи. Без съмнение, тя щеше да продължи да го напада с думи. Ясно съзнаващ, че у него се надига гняв, реши да си почине за малко от острия й език. Лесно му беше да я постави на гърба на коня на Уолтър. Тя веднага се опита да слезе и почти успя. Конят се уплаши и отскочи встрани. Рейналф обаче успя да я задържи, докато Уолтър се качи на коня и се погрижи за Лиз-Ан. Той обхвана кръста й с едната си ръка и здраво я притисна към гърдите си. Направи това с явно неудоволствие, на което Рейналф не обърна внимание. Лиз-Ан бурно заизвива тяло. От устните й се сипеха ругатни, крайно неподходящи за една дама. Рейналф сграбчи бедрото й.
— Добре ще бъде да си спомниш, че изпълняваме твоите условия, Лиз-Ан — каза той гневно. — Ако спазиш твоята част от сделката, и аз ще спазя моята. Хайде, покажи, че притежаваш достойнство и можеш да се подчиняваш на съдбата.
Тя замръзна.
— Ще ме заведеш ли при брат ми? — настоя. — Искам да се уверя, че не му се е случило нищо лошо.
— Не — отговори Рейналф и се извърна. Сега не му беше нито мястото, нито времето да й разкрива лъжата, която си беше позволил. Не се съмняваше, че ще му е много трудно да се справи с нея, когато тя узнае истината. Престори се, че не е чул въпросите и заплахите, с които тя го обсипа. Възседна коня си и започна да се отдалечава от Пенфорк. Уолтър го последва. Въпреки че неговият кон носеше двоен товар, той не изоставаше.
Лиз-Ан погледна през рамо към дома си и очите й се напълниха със сълзи. Отново вдигаха моста и скърцането на веригите прорязваше тишината. Но дори този звук заглъхваше все повече и повече, заглушен и от тропота на конете. Тя потисна риданията си. Облегна се на Уолтър и затвори очи.
ГЛАВА 6
Лиз-Ан нямаше намерение да заспива. Всъщност беше изненадана, че може да заспи в такъв момент,
