която още го наболяваше.
— Ако е така, обзалагам се, че ще взема онова, за което съм дошъл, още преди да е станало обед.
Отново вдигна очи нагоре и видя, че на стената са се наредили шестима въоръжени мъже. Коя ли беше нейната фигура? Той се взираше в косите, подаващи се изпод шлемовете. Търсеше нейната непокорна черна коса. Самотна фигура, застанала вляво от другите, привлече погледа му. Да, трябваше само да отмести очи вляво, за да види богато облечената жена, която стоеше на покрива на кулата съвсем неподвижно. Единствено белият воал, покриващ лицето й, се вееше, нежно раздвижван от лекия ветрец. Бегло се запита коя ли може да е тя. От сигурни източници знаеше, че в Пенфорк няма други дами, освен лейди Лиз-Ан. Като сметна, че жената не е достойна за вниманието му точно сега, Рейналф щеше да отмести поглед от нея. Но точно в този момент ветрецът повдигна воала малко по-нависоко и той видя лицето й. Пое си дълбоко дъх и прикова очи в лейди Лиз-Ан. Макар да не можеше да бъде абсолютно сигурен от това разстояние, усещаше, че тя също е приковала поглед в него. Би дал всичко, за да може да види лицето й отблизо, да разбере каква е реакцията й. Сигурно вече беше разбрала, че това е той, макар от дрехите й да ставаше ясно, че е очаквала брат си. Да, Джилбърт не беше се върнал още. Нямаше да му е трудно да превземе Пенфорк. Тишината се проточи. Противниците се измерваха с поглед. Строени пред стените на замъка, хората на Рейналф търпеливо чакаха нарежданията му. Лиз-Ан започваше да става неспокойна. Като проследи погледа на Рейналф Уолтър видя дамата и също прикова поглед в нея.
— Това ли е тя, милорд?
Рейналф премигна.
— Да, това е лейди Лиз-Ан.
Истински приятел, безрезервно предан на господаря си, Уолтър беше единственият, на когото Рейналф беше разказал за краткото си пленничество. Сега единствен той се досещаше за различните чувства, които бушуваха в душата на господаря му под привидното му спокойствие.
В деня, след като беше освободен, Рейналф беше срещнал хората си, които го търсеха. Търсенето беше организирано от Уолтър. Беше решил да се ръководи от разума, а не от чувствата и беше отложил временно плановете си за отмъщение. Върна се в замъка Лангдън, за да завърши започнатото. Не даде на вбесения лорд Лангдън никакво обяснение за изчезването си. Беше работил и през деня, и през нощта, за да изглади недоразуменията между лорда и неговия васал. А вечер прекарваше колкото може повече време в компанията на господарката на замъка, Рейчъл, братовчедката на Лиз-Ан. Тя не искаше да говори за лейди Лиз-Ан, очевидно не я харесваше, но когато той настоя, най-после му беше разказала нещичко. От особен интерес за него беше сърдечната близост, която свързваше брат и сестра. Рейналф научи, че двамата са практически неразделни и че Лиз-Ан обикновено придружава брат си навсякъде дори когато той заминава по работа. Това обясняваше умението й да си служи с меча, но не обясняваше защо брат й й позволява да се държи като мъж. Трябвало е отдавна да я омъжи и да сложи край на това.
Сега Рейналф се запита дали Джилбърт Балмейн ще оцени услугата, която се готвеше да му направи. Отново вдигна очи към кулата и с тревога видя, че Лиз-Ан е изчезнала. Къде ли беше отишла? Смушка коня си и направи знак на Уолтър да го придружи. Част от мъжете вдигнаха оръжията си и също тръгнаха напред. Спряха са едва когато стигнаха в обсега на стрелите на защитниците. Вдигнаха щитовете си, за да се предпазят. Също с вдигнати щитове, Рейналф и Уолтър продължиха да вървят напред, докато стигнаха до пълния с вода ров.
— Аз съм барон Рейналф Уордю — извика гръмогласно той. Чуха го всички, които се намираха във външния двор, а дори и онези, които бяха във вътрешния. — Нареждам ви да се предадете и да спуснете моста незабавно.
Тишина.
— Кой ще говори от името на хората, които се намират в замъка? — запита той, когато му се стори, че тишината се проточи безкрайно.
— Аз!
Рейналф и Уолтър обърнаха глави едновременно и видяха зелената рокля на лейди Лиз-Ан да се подава между укрепленията на кулата. Рейналф не беше изненадан.
— Ще се предадете ли?
Нейният отговор беше стрела, която изсвистя пронизително в хладния утринен въздух и се заби в земята точно пред коня му. Животното изненадано изцвили, изправи се на задните си крака и щеше да побегне, ако господарят му не го беше заставил да остане на мястото си. Хората на Рейналф изстреляха няколко стрели по посока на Лиз-Ан, но тя вече не се виждаше. Ядосан, Рейналф направи знак на хората си да прекратят стрелбата.
Отново се възцари тишина, много скоро нарушена от извисил се над стените глас.
— Това беше само предупреждение, Рейналф Уордю. Следващата ще се забие в сърцето ти.
— Ако бях на твое място, не бих си играл с търпението й — предупреди го Уолтър и се вгледа в сериозното му лице, което се виждаше под вдигнатия шлем.
Със здраво стиснати устни, Рейналф му хвърли поглед, който го накара да замълчи.
— Покажи се, лейди Лиз-Ан — нареди Рейналф.
— Съжалявам, но трябва да ти откажа.
— Покажи се! — повтори той. — Няма да ти причиня зло.
— Ха!
Рейналф потисна надигащия се гняв.
— Не бива да се пролива кръв — предупреди той.
— Само твоята кръв ще се пролее — каза тя предизвикателно. — Брат ми вече е на път за дома и ще защити и дома си, и мен.
Точно както предполагаше и той.
— Мисля, че няма да стане така — отговори й Рейналф. Не беше замислял измамата, но лъжата, като че ли сама се изплъзна от устата му. Думите му произведоха желания ефект. Лиз-Ан предпазливо се показа над стената с насочен към него лък. Беше сама. Въоръжените мъже отдавна се бяха скрили от погледа му. Като я видя, Рейналф неволно се усмихна. Успя да потисне смеха си, за да не го чуе тя. Облечена като истинска лейди, мека и женствена, тя не отговаряше на вече изградената му представа за нея. Външният й вид контрастираше с войнственото й поведение. Той присви очи и започнала изучава лицето, отчасти скрито от лъка. Косата й се подаваше изпод воала. Къдриците вече не бяха подредени в прическа, бяха се изплъзнали от диадемата и висяха свободно. Едното й око беше затворено. Другото не премигваше. Следеше посоката на стрелата.
— Мили Боже, Рейналф, вдигни щита, предпази се! — възкликна Уолтър. — Тя иска да те простреля!
Рейналф не се помръдна, за да не прекъсне визуалния контакт с нея. Това беше изпитание на волята и той беше решен да излезе победител.
— Какво си направил с брат ми? — запита тя най-после.
— Той е жив — отговори Рейналф, като пренебрегна неприкритата изненада на Уолтър.
Ръката на Лиз-Ан трепна.
— Къде е той?
— Уверявам те, че е в безопасност. Засега…
Дишането й се учести.
— Къде е той? — запита тя повторно.
Той доближи коня си до ръба на рова.
— Мога да те заведа при него — предложи.
— Нямам намерение да отида където и да било с теб!
— А аз няма да си замина без теб дори това да означава смъртта на хората ти. — Даде й време да осмисли думите му, преди да продължи: — От теб зависи съдбата на хората ти и тази на брат ти, Лиз-Ан от Пенфорк. Давам ти дума, че ако се предадеш, няма да се пролее ничия кръв.
Лиз-Ан продължи да стои предизвикателно на стената. Не му отговори. Едва сега насочената към него стрела го разтревожи. Не защото мислеше, че тя ще го простреля, а защото тя щеше да се умори да опъва непрекъснато тетивата. И тогава можеше да я отпусне инстинктивно. Готов за това, той стегна мускулите на ръката, която държеше щита. Когато тя отново проговори, той трябваше да напрегне слуха си, за да я
