Рейналф видя как тя го отблъсна. Жестът й наистина го изненада.
— Не съм молила за помощта ви — каза тя.
— Лиз-Ан! — Рейналф се наведе над пропастта, вече напълно загубил търпение. — Сега не е време за спорове. Веднага подай ръка на сър Кендъл!
Тя поклати глава, вдигнала поглед към него.
— Оставете ме. И сама ще успея да се изкатеря до горе.
Рицарят отново й протегна ръката си, но бързо я отдръпна, когато нейната съпротива стана причина няколко камъка да се изплъзнат изпод нозете й. Миг по-късно клонът, за който се държеше, поддаде. Всички извикаха, когато тя се плъзна надолу по скалата, отчаяно опитвайки се да се залови за нещо друго. Като по чудо, успя да се хване за един дебел корен няколко метра по-надолу.
— Издърпайте Кендъл! — нареди Рейналф.
Когато това бе сторено, той бързо преряза въжето и го завърза около кръста си. Без да се бави, се прехвърли по скалата. Хората му бързо го спуснаха надолу. Когато се приближи до Лиз-Ан, тя скри лицето си в оскъдната зеленина. Той прие мълчанието й за предизвикателство и почувства раздразнение. Но нямаше намерение да прахосва времето в напразни спорове. Прихвана я през кръста и започна да я дърпа към себе си. Тя обаче не пусна корена.
— За Бога, Лиз-Ан, подчини се!
Тя не го направи. Той стисна краката й между бедрата си и започна да освобождава ръцете й. Беше изненадан от това, колко силно тя стиска корена. Ядосваше се, че само едната му ръка е свободна. С другата трябваше да държи въжето.
— Лиз-Ан! — изрева като не успя да я накара да пусне корена. — Подчини ми се или, кълна се, ще те набия, когато това приключи. Пусни корена!
Тя вдигна лице и той, изненадан, видя, че по него се стичат сълзи.
— Не… не мога — проплака.
Беше изпаднала в шок. Изненадата на Рейналф се засили, а гневът му се стопи. Извади камата и започна да реже корена. Няколко мига по-късно тежестта на цялото й тяло се стовари върху него. Отгоре долетяха радостните възгласи на хората му. Рейналф я обгърна здраво и я притисна към себе си.
— Обгърни с ръце врата ми — каза той, без да очаква от нея да го послуша.
Но тя го прегърна и сгуши главата си на гърдите му. А Рейналф я гледаше объркано и се питаше дали някога ще може да разбере тази загадъчна, дива жена. Започнаха бавно да ги издърпват нагоре. Нито един от двамата не проговори. Когато стигнаха до ръба, мъжете им помогнаха да се прехвърлят и да се изправят на крака. Рейналф постави Лиз-Ан на земята, но тялото й веднага се отпусна отново върху неговото. Изненадата му нарасна. Доколкото я познаваше, тя трябваше вече да се е съвзела от преживяното. Но не, тя продължаваше да го прегръща — него, презрения враг. Може би се преструваше, за да избегне гнева му. Мисълта го накара да смръщи по-силно вежди. Взе я на ръце и я занесе до коня си. Положи я на седлото. Геоф се спусна да му помогне и я задържа, докато Рейналф седне зад нея на седлото. Тя се обърна и зарови лицето си в туниката му, като в същото време го прегърна нежно. Да, определено нещо не беше наред.
За Рейналф ездата обратно до лагера беше мъчителна. Тя се притискаше толкова плътно в него, че той се нуждаеше от цялата сила на волята си, за да потисне реакцията на тялото си. Лиз-Ан беше заспала, когато най-после стигнаха в лагера. Той я внесе в палатката си и нежно я положи на импровизираното легло. Изглеждаше по детски невинна в съня си и той изпита желание да я закриля. Все още стискаше корена толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Като не успя да го издърпа, той се отказа, за да не я събуди. Но махна пояса, който опасваше талията й и в който беше втъкната камата на Геоф. Уморено прекоси стаята и застана до ниската масичка, на която имаше месо, сирене и хляб. Не обърна никакво внимание на храната. Вдигна чашата с топла медовина и я пресуши на един дъх. А после отметна едното платнище на палатката и погледна навън в нощта. Уолтър даваше нареждания на групата, която трябваше да се отправи на север и да се погрижи за евентуалните преследвачи от страна на Джилбърт Балмейн. Макар да нямаше високо мнение за брата на Лиз-Ан, смяташе, че известни предпазни мерки не са излишни.
Лиз-Ан бавно изплува от прегръдките на съня, като мислеше, че е в Пенфорк. Но онова, което очите й виждаха, противоречеше на мислите й. Изведнъж, тя си спомни всичко, което се беше случило. Спомни си още къде е и с кого е. Преглътна и подложи лицето си на струята свеж въздух, която влизаше през отметнатото платнище на палатката. И веднага видя Рейналф. Не си спомняше всички подробности, свързани с бягството й, но ясно си спомняше страшната бездна под краката си, силните ръце, които я обгръщаха и дълбокия глас, който й обещаваше, че ще бъде в безопасност. Трябва да са били ръцете и гласът на Рейналф. Не искаше да рови по-надълбоко в паметта си. Беше страшно да мисли за сигурността, предлагана и от нейния враг. А тя доброволно беше приела и помощта, и утехата. Сега трябваше да мисли единствено за настоящето си положение. Знаеше, че омразата е най-добрата й защита. Тя щеше да й помогне срещу насилието, което, беше сигурна, той се готви да извърши спрямо нея.
Рейналф спусна платнището, влезе обратно в палатката и махна колана си. Захвърли го настрани, наведе се и събу ботушите си. Вдигна туниката над главата си и тогава погледът му попадна върху Лиз-Ан. Замръзна на място. Тя го гледаше. Той смръщи вежди, скръсти ръце на гърди, разкрачи широко крака и се втренчи в нея. Няколко минути изминаха в пълно мълчание. После Лиз-Ан седна в леглото. Ръцете й инстинктивно се отпуснаха. От едната падна коренът и тя го погледна недоумяващо. Когато отново вдигна глава, беше смръщила чело. На лицето й не се четеше разкаяние, нито съжаление. То излъчваше единствено враждебност. Поведението й предизвика неговите собствени чувства.
— Нима нямаш какво да кажеш? — попита той.
Тя въздъхна тежко и рязко се изправи на крака.
— Аз те предупредих.
— Предупредила си ме?
Тя оправи туниката на Геоф, покри до известна степен краката си и кимна.
— Да. Казах ти, че няма лесно да ме задържиш.
Гласът й неуверено заглъхна, защото забеляза, че камата й е отнета. Когато вдигна глава, самодоволната усмивка на Рейналф я подразни.
— Липсва ли ти нещо? — подигра й се той.
Тя изправи рамене, смело пристъпи към масата и протегна ръка към храната. Поколеба се, после си взе бучка сирене и я поднесе към устата си. Гладът беше само претекст да отложи спречкването с Рейналф, но като опита храната, изведнъж се превърна в реалност. Преглътна и протегна ръка към друга бучка. Стомахът й болезнено се свиваше.
— Стана причина за куп неприятности, жено. Нима наистина мислеше, че толкова лесно ще ми избягаш? — попита Рейналф.
Тя го погледна през рамо.
— Не, мислех, че ще е много по-трудно, отколкото всъщност беше. Може би следващия път ще изпратиш четирима човека да ме доведат при теб. Обичам предизвикателствата.
Рейналф не отговори веднага, защото беше зает да потушава надигналите се у него чувства.
— Няма да ти бъде дадена друга възможност за бягство — предупреди я той след няколко минути. — Няма да те подценявам вече.
Тя се засмя кратко и високо.
— Повече от сигурна съм, че ще го сториш пак.
Той се престори, че не е чул подигравателните нотки в гласа й.
— Очаквам, че си си взела поука от неуспешния си опит.
Тя прехапа долната си устна и сви примирено рамене.
— Щях да успея, ако не беше онази малка клисура.
Той повдигна вежди.
— Трябва ли да ти напомням, че щеше да си счупиш врата в онази малка клисура?
Тя се обърна към него.
— Ако твоите хора не ме преследваха като дивеч, нямаше да загубя почва под краката си!
— Ти си бягала от тях? — Той като че ли не вярваше на ушите си.
— Разбира се! Нима очакваше, че ще се подчиня и покорно ще им подам ръце, за да ги завържат?!
