Причиних си тези неприятност само и само да избягам от теб.
Ядосана, тя си взе голяма хапка от месото и я поднесе към устата си. Рейналф бързо прекоси разстоянието, което ги делеше, и сграбчи китката й, като по този начин я лиши от храната. Тя вдигна поглед към него.
— Имаш ли нещо против? — попита го саркастично тя и отново направи опит да засити глада си.
Като видя, че той няма да я пусне, тя просто се наведе и захапа месото със зъби. Къде се беше дянала уплашената жена, която се притискаше в него по целия път до лагера? Рейналф тръсна замислено глава и отблъсна Лиз-Ан от себе си. С гръб към нея, прокара длан през косата си, а после разтри основата на врата си.
— Нима няма да оставиш нито парченце за мен, кучко? — изръмжа той.
— Няма!
Той бавно се обърна и видя, че е седнала на ниското трикрако столче, притиснала длани между бедрата си, и се оглежда из палатката.
— Ти не играеш честно, така че защо аз да го правя? — попита тя, без да погледне към него.
Той се приближи до нея.
— Не, Лиз-Ан, ти си тази, която не играе честно. Ти измисли правилата на играта. Не го забравяй!
— Нямаше нищо нечестно в онова, което направих.
Този път не вдигна поглед към лицето му.
— Нищо? — Той се засмя кратко и стопи делящото ги разстояние. — Ти ме отвлече, прикова ме към стената, намушка ме с кама… И мислиш, че е било честно?
Лиз-Ан скочи на крака.
— Имах основателна причина! — извика тя.
Причина, която сега не й се виждаше така основателна и ясна, както преди четири години.
— И сигурно ще я запазиш в тайна — каза той и застана до нея.
Макар че не я докосна с ръка, топлината на тялото му достигна до нея и приятно я погали.
— Давам ти последна възможност да ми обясниш всичко.
Беше се замисляла вече за това, но смяташе, че ако му обясни, само ще се унижи още повече. Може би той щеше да се чувства застрашен от факта, че тя знае за грабителските му набези. Можеше дори да я убие.
— Ще ме пуснеш ли? — попита тя.
Неочаквано, той я хвана за брадичката.
— Сега ти ми принадлежиш. — Палецът му галеше долната й устна, а погледът следеше движението му. — Направих всичко възможно да те взема и смятам да те задържа.
Тя замръзна на място. Не можеше да определи какви са чувствата, породени от ласката му. Знаеше само, че й харесва, а не бива да бъде така. Докосна пръста му с език, за да вкуси плътта му. А после сключи устни около пръста му, налапа го и дори го захапа със зъби. Беше ужасена.
Изненадата на Рейналф също беше очевидна. Подскочи като ужилен, рязко обърна глава, отстъпи крачка назад, но не отдели поглед от лицето й. Тишината трая доста дълго време.
— Да — каза най-после Рейналф, — когато свърша с теб, може би ще те изпратя обратно при брат ти. Но не по-рано.
Когато свърши с нея… Лиз-Ан затвори очи, за да не види той страха й. Ще й позволи да се върне в Пенфорк, след като легне с нея и дори може би след като я дари с дете. Две седмици, месец, година? Кога? Срещна погледа му и вирна брадичка предизвикателно.
— Значи, ако ти кажа какви са причините ми, няма да спечеля нищо — каза тя.
Мина край него и отиде в далечния край на палатката, където върху нисък стол имаше леген. Взе парчето плътна материя, поставено до него, потопи го във водата и започна да обтрива лицето си. Не бързаше. През цялото време се ослушваше, следеше движенията на Рейналф из палатката. А той крачеше, като напразно се опитваше да намери спокойствие. Тя мислеше, че това няма да му се удаде тази нощ. Когато спря зад гърба й, нервите й се опънаха до краен предел, но продължи да стои спокойно с гръб към него.
— Внимавай! — Топлият му дъх раздвижи косата й, погали врата й, а по гърба й запълзяха тръпки. — Не искам да изтриеш и красотата си.
Тя започна да се търка още по-усилено. Той протегна ръка и й отне парчето плат. Лиз-Ан се завъртя рязко и стъпи върху ходилата му. Рейналф я хвана за раменете и малко я отдалечи от себе си. Взря се в силно поруменялото й лице.
— Чиста си. Свали мръсните си дрехи и се пъхай в леглото.
Очите й изведнъж станаха кръгли. В тях се четеше ужас. Тя се дръпна, препъна се в стола и почти преобърна легена с водата. Рейналф правилно разбра страха й.
— Късно е, Лиз-Ан, а трябва да станем рано на сутринта. — Продължи да говори, като че ли пред него стоеше дете. — Не можеш да спиш в тези дрехи. Само ги погледни!
Тя пребледня и се обгърна с ръце — като да се защити.
— Давам ти думата си — продължи той, опитвайки се да й каже колко неоснователен е страхът й. Макар да беше сигурен, че утре ще съжалява за решението си, каза: — Тази нощ няма да ти се случи нищо.
Устата на Лиз-Ан беше пресъхнала. Обви още по-плътно ръце около тялото си.
— Аз… аз няма да легна в едно легло с теб!
— Но нямаш избор. Няма къде другаде да спиш.
— Ще спя на земята.
Той въздъхна и поклати глава. А после толкова бързо се стрелна напред и я прегърна, че тя не успя да реагира. Започна да се съпротивлява, но вече беше късно. Той свали туниката й и я метна през рамо. Тя го заудря с юмруци по гърба и зарита, но това не му попречи да свали ботушите й. Остави й долните дрехи, за да не се чувства неудобно, и закрачи към леглото, като загасяше свещите по пътя си. Настана пълен мрак, но той не се препъна нито веднъж. Настани я върху леглото. Лиз-Ан бързо се изправи до седнало положение, но ръката му безмилостно я блъсна пак надолу. Придържайки я с едната си ръка, той се съблече с помощта на другата и легна. Лиз-Ан се обърна с гръб към него, а той я прегърна и я залюля. Тялото му веднага реагира на близостта на нейното. Членът му се удължи и втвърди и тя ясно го усети. Нуждата, която той изпитваше, беше болезнена. Нададе тих стон, придърпа завивките и зарови лице в гъстите й коси. Тя ухаеше хубаво, макар да не използваше парфюм. Почувства топлия й дъх върху дланта си секунда преди да усети и ухапването на острите й зъби.
— Лиз-Ан — извика той и отдръпна ръката си, — стой мирно!
Притисна я още по-силно до себе си, като я държеше точно под гърдите. В отговор, тя го ритна силно по пищяла. Той изруга и преметна крак върху бедрото й. Това обаче не беше в негова полза, защото увеличи възбудата му. Тялото й се гърчеше под неговото.
— Ако продължаваш да правиш тези движения — изсъска той, — ще ме принудиш да наруша клетвата си.
Думите му се оказаха достатъчни — тя притихна. И тогава ясно усети онази част от неговата анатомия, която беше притисната в хълбоците й. Не вярваше, че той ще удържи думата си. Дрехите му може и да бяха хубави, но той си оставаше същият злодей, какъвто беше и преди четири години. Негодник, който палеше, изнасилваше и убиваше.
— Не мога да дишам! — запротестира тя и изви тяло, за да го отдалечи от неговото.
— Отпусни се и тогава няма да те държа така здраво — отговори той.
Тя изръмжа нещо, но се опита да намали напрежението на крайниците си, опита се да прогони неудобното чувство, което силното му мускулесто тяло, притиснато в нейното, пораждаше. Както беше обещал, той намали силата на прегръдката си. Тя потрепери — не от студ, а от пораждащото се желание. Какво ли й става? Та нали това беше нейният враг?! Да, умът й го разпознаваше като такъв, но не и тялото й, което безсрамно реагираше на докосването му. За неин ужас, нова тръпка я прониза от петите до върха на главата.
— Студено ли ти е? — попита той и прокара длан по настръхналата кожа на ръката й.
Напрегната, тя дръпна ръката си.
— Не, топло ми е, благодаря. Дори прекалено.
