— Татко ми каза колко красива си станала — започна Джуниър, — но… уау! Нямам думи.
— Много мило! — Виктория усещаше присъствието на Стив и долавяше неудобството му.
— И важна адвокатка при това. Уау!
„Уау“ явно беше ключов компонент от вербалния арсенал на Джуниър. Добре де, не беше отличник в Пайнкрест, но беше избран за най-популярното момче на гимназията. И сега, когато се беше превърнал в бронзов Адонис, в ума на Виктория се въртеше само едно: да станеш виден учен не е най-важното.
— Всичките тези години… — каза Джуниър, като остави изречението недовършено.
— Да — отвърна тя.
— Спомняш ли си карнавала, който Бъни Флаглър организира в „Ла Горе“?
— Ти беше Зоро, а аз Жената Чудо.
— Промъкнахме се до осемнайсетата дупка.
— И пръскачките се включиха — разсмя се Виктория, спомняйки си алкохола в пунша; бандата, която свиреше кавъри на „Игълс“ и мляскането във влажната нощ.
Стив прочисти гърлото си, звук от ръмжащо куче.
— Веднъж ходих на маскарад, облечен като Дейвид Копърфилд.
— Великия маг — отвърна Джуниър.
— Героят на Дикенс — поправи го Стив.
— А, да.
— И той е бил сирак като мен.
— Ти не си сирак, чичо Стив — каза Боби.
— Но исках да бъда.
— Защо? — попита Джуниър.
— Едва ли ще ме разбереш — рече Стив. — Ти живееш в „Каса дел Сол“. — Аз съм живял в Мрачната кула.
— Може да се е нуждаела просто от пребоядисване — предположи Джуниър и сърцето на Виктория се сви. Наистина ли литературните препратки го подминаваха като катамаран, понесен от вятъра? Но Джуниър се разсмя и те разбраха, че се шегува. — Понякога ми се иска да съм имал Дикенсов тип възпитание. Гради характер, не мислите ли?
— При Стив не се е получило — отвърна Виктория.
Наклонът леко се увеличи, докато каменната пътека извиваше покрай кокосовите палми.
— Стив, движиш се като атлет — каза Джуниър.
— Бройкаш задника ли? — изстреля веднага Стив.
— Не, сериозно. Походката ти. Грациозна е.
— Чичо Стив е играл бейзбол в Университета в Маями — гордо заяви Боби.
— Виждаш ли — рече Джуниър, — веднага ги разбирам тия работи.
Виктория направи бърза равносметка на ситуацията. От една страна беше Стив, сърдит като скункс, а от друга — Джуниър, излъчващ очарование. Безхитростен и самоуверен. Как да не го харесва човек!
— Чичо Стив все още държи рекорда за най-много откраднати начални удари в плейофите.
— Уау! — възкликна Джуниър. — Играл ли си в световните серии за колежите?
— Да, но не обичам да се хваля с това.
— Много ясно — отвърна Боби. — Изкарали са те на трета в мач от Шампионата.
— Сериозно? Това е доста трудно, нали? Да те изкарат от трета база, имам предвид.
— Лоша топка — защити се Стив. — Паднах, затова ме удари.
— Но чичо Стив здравата си изпатил — продължи Боби. — Паднал върху девета. Това коствало титлата на „Кучетата“. Затова го наричат Соломон Падналия.
— Благодаря ти, хлапе — каза Стив.
— Много лошо, Стив — отвърна Джуниър. — Нямах представа.
Това отвори очите на Виктория. „Движиш се като атлет“, а? Джуниър нарочно беше насадил Стив. Нарочно беше решил да извади на показ най-унизителния момент от живота му.
„Нямах представа.“ Ха! Много добре знаеше какво правиш.
Значи беше проучил Стив. И нея също, предположи тя. Означаваше още, че порасналият Джуниър имаше не само бронзов тен и удивителни гръдни мускули.
— Не обичам груповите спортове — отвърна Джуниър, когато се приближиха до къщата. — Вероятно защото съм единствено дете.
— Де да бях и аз — каза Стив.
— Тогава мене нямаше да ме има, чичо Стив — намеси се Боби.
— Добър аргумент. Връщам си думите назад. И се радвам, че сестра ми е побъркана, защото иначе нямаше да живееш при мен.
Пътеката свърши пред къщата, най-високата точка на малкия остров. От едната страна имаше площадка за хеликоптер. От другата — басейн, от онези, дето единия им край все едно го няма. Надолу се спускаше частен плаж с бял пясък. Докато вървяха, Джуниър им разказа колко обичал водата. Беше уиндсърфист, кайтсърфист, плувец маратонец и леководолаз. Но най-много обичаше да се гмурка покрай Кабо Сан Лукас, да се спуска толкова дълбоко, колкото можеше само с кислорода, който човек побира в гърдите си.
Разказа им за нечовешките си тренировки, като твърдеше, че може да сдържи дъха си пет минути и двайсет секунди и съзнателно да намали пулса си до двайсет удара в минута. Разказа им каква страхотна тръпка е да си вържеш тежести и да се спуснеш на 1200 метра под водата — световният рекорд бил хиляда и петстотин, но водолазът умрял — и за парещата болка в гърдите, когато дробовете му се свивали колкото юмрук. Разказа им как се изстрелвал обратно на повърхността като човешко торпедо с реактивната шейна, за халюцинациите от азотната наркоза, за страха, че сърцето може да се пръсне, а мозъкът — да експлодира. Това била тръпката, електрическият заряд на спорта, да знаеш, че всеки път, когато се пъхаш в неопрена, предизвикваш ангела на смъртта.
И когато свърши, беше ред на Виктория да каже „Уау!“.
Кргато наближиха кораловите стъпала, които водеха към входната врата на „Каса дел Сол“, Стив попита:
— Какво правеше Бен Стъбс на лодката на баща ти?
По дяволите, не удържа на обещанието си, че ще остави тя да води!
— Това е дълга история — отвърна Джуниър.
— Има ли нещо общо с Океания? — попита Виктория в опит да се възползва от инерцията на Стив.
— Океания е в основата на всичко — весело се съгласи Джуниър. — Ако татко не ви е обяснил, Океания трябваше да бъде плуващ хотел.
— Не е ли това голям круизър? — попита Стив.
— Повярвай ми, няма нищо общо.
— Къде щеше да бъде построен този хотел? — Виктория изстреля въпроса преди Стив да успее да реагира.
— В Мексиканския залив. На четири мили западно от Бока Чика.
Докато Виктория и Стив се опитваха да си представят точното му местоположение, Боби направо изпищя:
— Това е морско светилище. Има огромен коралов риф и гъмжи от тропически рибки.
— Точно така — намеси се Стив. — Защитено от закона. Как можете да строите там?
— Именно затова Стъбс беше толкова важен. Той беше човекът от Агенцията за защита на околната среда, който можеше да каже „да“ или „не“.
— Кое от двете каза? — попита Виктория.
— Разреши. Вече беше подготвил черновата на доклада си. Въпреки всички предохранителни мерки за защита на рифа. Стъбс беше съгласен. Трябваше само да говори с вас да оформите правно документацията.
— Значи баща ти не е имал мотив да го нарани? — попита Виктория, когато спряха за малко на последното стъпало.
