— Тъкмо обратното — отвърна Джуниър. — Стъбс беше страшно важен за одобряването на проекта. Този, който го е убил, е искал да спре Океания.
— Баща ти каза ли ти какво се е случило на лодката? — попита Стив.
— Само че е слязъл по стълбата, видял Стъбс с харпуна в гърдите, опитал се да се върне на мостика и после незнайно защо е загубил съзнание. Бил се освестил чак когато се разбили на брега.
Същото, което каза и на нас, помисли си Виктория.
— Ами всичките пари на лодката?
— Баща ми си е такъв. Обича усещането да има много пари в брой.
— Парите бяха в непромокаеми торби — обади се Стив. — Защо?
Джуниър повдигна рамене.
— На лодка са, има смисъл, нали?
— Всъщност има доста неща, които нямат смисъл. Стотина хиляди долара на лодката. Четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Харпун в гърдите на Стъбс.
— Трябва да ви кажа нещо — каза Джуниър. — Нещо, за което ужасно съжалявам.
— Какво? — попита Виктория.
— В известен смисъл аз съм виновен за смъртта на Стъбс.
— Как? — попитаха двамата едновременно.
— Харпунът беше мой.
Законите на Соломон
4.
Може да пробуташ една небивалица на съдебните заседатели. Втора обаче със сигурност няма да мине, а третата праща клиента ти право в затвора.
Целувачи на корали
10
— Има нещо, което трябва да ви покажа в и което обяснява много неща — каза Джуниър.
— Харпунът. — Стив опита да се върне отново на темата. — Как ще го обясниш?
— Без проблем. Но има много други неща, освен харпуна.
И той ги поведе през фоайето на къщата, цялото покрито с каменни плочи и богата дървена ламперия. На едната стена имаше картини в ярки цветове, вероятно от Хаити. На другата бяха окачени зейнали риби, включително и най-големият морски костур, който Стив някога беше виждал. Надут и лъскав, целият на жълти райета, най-малко метър и осемдесет на дължина. До дебелака имаше още по-впечатляващ екземпляр, тарпон с гигантска челюст, който — според месинговата табела отдолу — тежеше 130 килограма и беше уловен от Хал Грифин близо до Куба. Яка борба е паднала, помисли си Стив, като прочете надписа: Победител в Международния турнир по риболов „Ърнест Хемингуей“. За миг Стив се почуди дали собственикът на „Фарс мажор“ някога се беше задоволявал с второто място.
— Имам голяма колекция от харпуни — каза Джуниър. — „Екскалибур“, „Рино“, „Бьохат“ плюс някои класически ръчно направени от махагон и тиково дърво от петнайсети и шестнайсети век. И сам си правя. Направих един, с който можеш да забодеш петстотинкилограмова риба тон.
Това, което Стив наистина искаше да разбере, беше кой е забол 70-килограмовия човек, заслужил висока оценка за вярната си служба към обществото.
— Къде държеше харпуна, с който беше прострелян Стъбс? — попита го Стив.
— В една от кабините на „Форс мажор“. Стрелях по омари с него.
— Незаконно е да се стреля по омари — каза Стив и се замисли дали да не извърши граждански арест.
— Във Флорида може би, но не и на Бахамите.
Влязоха в просторна всекидневна, с извити като купол стени, висока колкото два етажа. Прозорците гледаха към залива, където палмите развяваха листа от океанския бриз. Беше облицована с ръчно обработено дърво. Кленов под, греди от секвоя, черешова ламперия. На Стив му заприлича на кабина от луксозна яхта.
— Баща ти знаел ли е къде си държал харпуна?
Джуниър повдигна рамене и раменните му мускули се нагънаха, сякаш някой го беше мушнал с остен.
— Харпунът беше заедно с други риболовни такъми. Сигурен съм, че го е виждал, но се съмнявам, че е знаел дори как се зарежда.
— Но ти знаеш как.
— Разбира се.
— Интересно. Много интересно. — Стив опита да си придаде дълбокомислен вид, но прозвуча като надут кретен дори и в собствените си уши.
— Голяма работа! И какво от това? — попита Джуниър.
Голямата работа беше, помисли си Стив, че му се искаше да постави оръжието, с което беше извършено убийството, в ръцете на някой друг, а не на клиента си. Дори и ако ръцете бяха на Зоро от маскарада на Бъни Флагър, колкото и да беше гадно.
— Да, Стивън — Виктория произнесе името му така, сякаш ставаше дума за стрептококи. — Какво от това?
Беше бясна, Стив го знаеше. Беше й обещал да остави тя да води, дори си го мислеше сериозно. Но щом пристигнаха, щом играта започна, просто не можеше да се отдръпне.
Боби изкрещя:
— Чичо Стив иска да лепне убийството на най-готиното момче в гимназията „Пайнкрест“.
— Знам, Боби — каза Виктория. — Просто исках да чуя Стив да го каже.
На Стив му се прииска Боби да се откаже от влудяващия навик да говори само истината — истинска аномалия в дома на Соломон. Обърна се към Джуниър и го попита:
— Къде беше, когато баща ти и Стъбс излязоха с яхтата?
— Плувах.
— Сам ли?
— Голямо момче съм, Соломон.
Боби каза:
— Чичо Стив има предвид дали разполагаш със свидетел, който да ти осигури алиби?
Джуниър се разсмя.
— Само баракудата, която реши да ме преследва.
— Супер — отвърна Боби.
— Виж, Соломон. Нямам мотив да убивам Стъбс.
— Няма явен мотив — поправи го Стив.
— Не ставай смешен, Стив — намеси се Виктория.
— Няма нищо, Тори — успокои я Джуниър. — Знам, че си вършите работата. — Докато се качваха по кленовата стълба към втория етаж, той каза: — Ако ви интересува, имам теория какво се е случило.
— Каква е тя? — Изгаряше от нетърпение да я чуе.
Да, помисли си Стив. Покажи ни нещо друго, освен потрепващи мускулни влакна.
— Мисля, че Стъбс може да е намерил харпуна и да се е заиграл с него — каза Джуниър. — Той е стар пневматичен модел. „Посейдон 3000“. Стреля с въздух под налягане вместо с тетива. Ако се е опитал да го зареди и не го е направил както трябва, харпунът може и да се е задействал.
— Защо му е на Стъбс изобщо да се занимава с харпуна? — поинтересува се Виктория.
Джуниър отново повдигна рамене, тръбните му мускули се присъединиха към раменните и изпълниха малък мускулен танц.
— Защо децата вадят револверите на бащите си от чекмеджето?
