Текила и синьо алиби

— Мога ли да ви върна за малко в настоящето от Алеята на спомените?

— Разбира се — отвърна Джуниър.

Налага ли се, помисли си Виктория.

— Нищо не съм виждал по вестниците за Океания — започна Стив, — не съм чул никой в Кийс да говори за нея.

— Баща ми не искаше никой от хазартната, индустрия да разбере какво правим, докато не се сдобием с федерално разрешително — обясни Джуниър. — Какво щяха да направят лобистите за Атлантик Сити и казината из Залива, за да ни спрат?

— Щяха да подкупят един-двама конгресмени — предположи Виктория.

— Ами ако не дадеше резултат?

— Щяха да убият Стъбс и да натопят баща ти — отвърна Стив. — Твърдиш, че е дело на конкуренцията.

— Кой друг би имал по-добър мотив? — рече Джуниър.

Бяха минали петнайсет минути, откакто Джуниър отново беше заключил вратите към Океания. Тримата възрастни — ако се брои и Стив — лежаха на шезлонги върху терасата с гледка към залива. Кана с коктейл „Маргарита“, плато с тортила чипс и току-що приготвено гуакамоле стояха на масата под чадъра. Изкуствен водопад се изливаше от скалите в малко езеро, пълно с риби и лебеди с дълги шии. Боби джапаше в езерото, опитвайки се да разговаря на лебедски с птиците.

Телефонът на Джуниър беше звъннал няколко пъти, обаждаха се репортери. Следвайки инструкциите им, Джуниър изразяваше съжалението на баща си за кончината на Стъбс и отказваше да коментира всичко останало. Хеликоптери от три телевизионни канала в Маями кръжаха над острова като шумни комари. Единият избръмча толкова ниско, че разпени целия залив. Екипите си направиха репортажите и отпратиха обратно на север.

Сега, когато Стив си беше задал въпросите, Виктория правеше разбор на емоциите си. Чувстваше се малко упадъчно, излегната върху плетения шезлонг, потънала във възглавниците с цвят на кокос, докато пиеше текила в работни време с двама готини мъже. Единият й беше любовник и потенциален съпруг, а другият някога беше изглеждал предопределен за ролята. През годините често си беше мислила за Джуниър. Какъв мъж беше станал?

За начало страхотен мускулест тип, но в него имаше толкова много други неща, освен физиката му.

Почтен, умен, загрижен мъж. Колко време и колко пари беше похарчил за благородни каузи. И погледни само Океания, нещо, което би се превърнало в екологичен холокост, благодарение на Джуниър можеше да стане екошоу, зашеметяваща комбинация от бизнес и природа.

Е, Стив, какво ще кажеш сега за Джуниър?

Естествено, Джуниър се беше радвал на привилегирован живот. Но не беше разглезеното богатско синче, както Стив предричаше — и злобничко му се искаше.

Сега, под сянката на чадъра, направен от същата материя като възглавниците, със своя меднобронзов тен, който подчертаваше блестящата му усмивка, с изрусялата му от слънцето коса, с шестте реда плочки на корема, които приличаха на ризница, и релефните раменни мускули, които изпъкваха при всяко движение на голите му ръце, със здравата си челюст, с дяволитата вдлъбнатинка, Джуниър беше…

О, боже, кажи си го или поне си го помисли!

Ако стоях права, досега коленете ми щяха да са се подгънали.

Не че искаше да разпалва въображението — си, но той беше най-близкото превъплъщение на гръцки бог, което някога беше виждала. Съвременен Адонис, който, ако добре си спомняше от курса „Митове и легенди“ в Принстън, се залюбил с Афродита, без значение, че божествената дама била омъжена за друг. И тя ли се чувстваше малко като Афродита, шавливата богиня на страстта, която беше хващала за гроздовете Арес, Дионисий и разни други богове, чиито имена Виктория не помнеше?

Господи, толкова ли съм повърхностна, че външността му, сочната му тотална мъжественост ме размекна цялата?!

Не, разбира се, че не. Беше просто здравословна еротична фантазия, нали така? Нима и Стив не разглеждаше манекенките с бански от фотосесията на „Спортс Илюстрейтид“ по-внимателно от което и да е решение на апелативния съд. Почуди се дали Стив долавя трепетите й. Можеше ли да отгатне какво мисли — и изпитва — към Джуниър?

— Страхотна „Маргарита“! — похвалата се изплъзна от устата на Стив, докато отпиваше от чашата си.

Добре, реши тя, може и да не беше настроен на нейния канал в момента.

— Прясно изцеден лимонов сок — започна да обяснява Джуниър. — Независимо кой какво ви казва, не купувайте евтина текила за коктейлите. Най-добрата е на „Арете“. „Бланко Суаве“, ако решите да похарчите сто долара за бутилка. Ако пиете текилата чиста, вземете си „Трес, куатро и чинко“ от син столетник, но това ще ви върне назад с четиристотин долара.

— Изглеждат доста пари за нещо, което ще се превърне в пикня след двайсет минути — Стив игра контра на господин Бонвиван.

— Зависи кое е важно за теб, предполагам — отвърна Джуниър.

Кое е важно за Стив, почуди се Виктория. Племенникът му Боби, разбира се. Работата. И тя. Но колко важна беше тя? Да накараш Стив да се отвори, беше все едно да отвориш буркан с маслини за мартини. Добре е да го удариш няколко пъти по капака.

Езикът на Стив облиза едно солено кристалче от чашата. Имаше отнесен вид и Виктория знаеше, че не мисли за техните отношения. Нито за отбора на „Флорида Марлинс“. Нито дори за Боби. Вникваше в делото и изражението му й подсказваше, че нещо го притеснява.

— Все още не разбирам — каза Стив. — Такъв голям проект като „Океания“… Как сте могли да го опазите в тайна?

— Баща ми го бива да пази тайни — отвърна Джуниър, — и то не само свързани с бизнеса.

— Какво искаш да кажеш?

— След като Нелсън почина…

— Се самоуби — Виктория прекъсна гръцкия бог, предпочиташе точния език пред евфемизмите. — Баща ми се самоуби.

Това накара и двамата мъже да замълчат за миг. Виктория мигновено съжали, че беше развалила настроението на всички, особено собственото си. Но все още беше ядосана на баща си и вероятно цял живот щеше да бъде. Споменаването на името му, на смъртта му, върна отново болката.

— След като баща ти се самоуби — продължи Джуниър, като я погледна с много нежност, — не спирах да тормозя моя баща с въпроси защо го е направил. Двамата бяха неразделни. Майките ни бяха първи приятелки. Ние с теб бяхме, нали знаеш…

Предопределени да станем двойка.

Довърши тя наум изречението, докато отпиваше от чашата си.

— Какво каза баща ти?

— Нищо. Освен „Сигурен съм, че Нелсън е имал основание“.

— Дори бележка не остави — каза Виктория. — Бях на дванайсет, през всичките тези години го мразя, че дори една прощална бележка не ми остави. Не можеше ли просто да напише: „Скъпа дъще, съжалявам. Моля те, прости ми. Винаги съм те обичал.“

Нито единият, нито другият можеха дай отговорят. Стив топна парче чипс в гуакамолето. Искаше да говори за делото, но явно разбра, че трябва да изчака да приключат приказките за семейството.

След малко Джуниър каза:

— Майка ти какво ти каза?

— Почти нищо. Имало съдебно разследване. Подкупи и изнудване в строителния бранш. Татко получил призовка и се самоубил точно преди да даде свидетелски показания. — Виктория пресуши маргаритата по- бързо, отколкото възнамеряваше. — Кралицата никога не е навлизала в подробности. Така че баща ти не е единственият, който умее да пази тайни.

— Моята теория е, че баща ми е прехвърлил върху Нелсън цялата тежест, свързана с юридическите проблеми — каза Джуниър. — Дошло му е в повече от възникналите спънки. Баща ми продължава да