Текила и синьо алиби

Да, разбира се, че мисли.

Въобразяваше ли си или нещо тормозеше Виктория? Не можеше да прецени. Мълча си през целия път по морската магистрала, като от време на време поглеждаше към Залива, където червените глави на коралите надничаха през плитката тюркоазена вода. Попита я как вървят делата й — бяха разделили работата на негова, нейна и обща, но на нея не й се говореше за работа. Беше изпял няколко шлагера на Джими Бъфет. Но тя не се присъедини към търсенето на „изгубената солничка“ от песента.

Каза си, че всичко е наред. В крайна сметка беше я прегърнал, докато махаха с крака и се опитваха да се държат над водата. В светлината на здрача беше направо неотразима, кожата й беше порозовяла, хванатата на опашка коса, с цвят на масло и уиски, подсилваше скулите й. Малки гърди, дълги крака, стройно стегнато тяло. Усети приятна тръпка в плувките си. Въздухът беше натежал от солта и кокосовото масло и той беше с жената, която обичаше, жената, която поради необясними причини явно също го обичаше.

Според изчисленията му все още имаха време да отскочат до стаята, да се любят и да се срещнат с Грифин в „Луис“. Можеха да го направят под душа, докато се къпеха за вечеря, по метода на Соломон за мултиработоспособност. Искаше само слънцето веднъж да залезе и денят най-после да свърши.

Наблизо двама сърфисти се опитваха да се пуснат по веднъж за последно. Над главите им морските птици се спускаха и кряскаха. Чу как от колоните на бара се носи салса, Силия Круз пееше „Животът е карнавал“.

Абсолютно вярно. Стив смяташе живота си за карнавал, пълен със слънце и морски бриз, като в реклама за бира. Беше по-добре от това да сразиш някоя мегазастрахователна компания със седемцифрена присъда. Не че някога го беше правил, но можеше да си представи. По-добре от това да откраднеш начален удар по време на бейзболен мач в колежа. Както го беше направил срещу „Флорида Стейт“. Естествено, отборът му беше загубил. Ама моментът беше адски як.

— Стив, трябва да поговорим — каза Виктория.

— Абсолютно — гледаше как розовият пояс от облаци на хоризонта посивява. На брега туристите викаха и се радваха, сякаш имаха нещо общо с чудото на нощта. — За какво трябва да говорим?

— За нас.

Охо!

Според опита на Стив, когато една жена искаше да говорят „за нас“, карнавалът на живота се канеше да събере шатрата си. Набързо прехвърли вероятните си прегрешения. Не се беше държал грубо с майка й, въпреки че Нейно величество не можеше да го понася. Не беше оставял седалката на тоалетната вдигната поне две седмици. Не беше флиртувал с други жени, дори и с екзотичната танцьорка, която беше представлявал в едно доста похотливо и сластолюбиво дело.

— Сега пък какво съм направил? — прозвуча виновно.

Виктория го прегърна през врата и преплете пръсти, докато въртяха с крака из водата в пълен синхрон.

— Държиш се с мен като със секретарка.

О, това ли било! Поне не беше нещо, заради което да го изритат от леглото.

— Не е вярно. Но аз съм старшият съдружник.

— Точно това имам предвид. Не се държиш с мен като с равна.

— Стига, Вик. Преди да се появиш ти, фирмата си беше моя.

— Каква фирма? Соломон и съдружници беше фалшива реклама. Соломон и Лорд е фирма.

— Добре, добре. Ще бъда по-чувствителен към… — Какво? Това беше фраза от доктор Фил или Опра, или от някое женско списание в чакалнята на зъболекаря.

Ще бъда по-чувствителен към…

Подхвърляш го, когато приятелката ти е разстроена. Но е по-добре да знаеш за какво говориш, мамка му!

— Нуждите ти — завърши той триумфално. — Ще бъда по-чувствителен към нуждите ти.

— Никога няма да израсна като адвокат, ако нямам автономия.

— Какво искаш да кажеш?

— Недей да се палиш. Няма да повлияе на връзката ни, но искам да продължа сама.

— Сама какво?

— Искам да си отворя собствена кантора.

— Да развалиш фирмата? — стреснат, той престана да маха с крака и потъна под водата. Тя го сграбчи за косата и го издърпа обратно. — Но ние сме страхотни партньори — бързо каза той и изплю водата като херувимче от фонтан.

Не можеше да повярва. Защо искаше да разтури един печеливш отбор?

— Толкова сме различни двамата. Аз спазвам всяка буква от закона. Ти го прескачаш.

— Тук ни е силата, Вик. Взаимно се допълваме. Ти ги целуваш по бузата, аз ги ритам в топките — като въртеше крака, за да не потъне, той я хвана за рамото и я привлече към себе си. — Ако искаш, ще променя стила си.

— Не можеш да се промениш — ти си такъв, какъвто си. Докато е Соломон и Лорд, винаги ще съм на втория стол. Трябва да си създам име.

За малко не се изпусна и не каза: „Какво ще кажеш за името госпожа Виктория Соломон?“

Но щеше да прозвучи отчаяно. Пък и никой от двамата не беше готов за подобно обвързване.

— Няма да те моля да останеш — каза рязко той. — Щом това ще те направи щастлива, карай соло.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, давам ти простор — още един израз, който си беше свил отнякъде. — Демонстрирам ти уважението си и…

Кънтящ рев в далечината.

Какъв, по дяволите, беше този шум?

Джет? Трябваше да ги забранят тези проклетии. Но когато се обърна с лице към хоризонта, разбра, че звукът беше различен. Рев на огромни двигатели.

Моторна яхта се носеше с рев към брега. И. ако не завиеше — право към тях.

От водата беше невъзможно да се преценят нито размерите на лодката, нито скоростта й. Но от звука — гърмящия рев на застигаща лавина — Стив разбра, че е огромна и бърза. Професионална яхта, която става за лов на риба меч или риба тон в открити води. Не за размотаване по брега около плувци, водни колела и плацикащи се хора.

Стив си каза, че трябва да запази самообладание. Кретенът щеше да обърне при кея със знака „Забранено за моторници“. Щеше да вдигне двуметрово миницунами към брега, хората на борда щяха да му ударят по един голям смях и по едно още по-голямо питие.

Хайде де, обръщай вече!

— Стив…

— Не бой се. Някакъв каубой се перчи.

Но лодката не зави и не намали. Напротив, носеше се с пълна сила към тях, навирила бушприт като тънък патрициански нос към небето.

Това вече разтревожи Стив.

Беше на петстотин метра. Подскочи от една вълна, падна и разплиска водата, после пак подскочи. Видя как разпенената вода се стича по корпуса и се плиска върху палубата. Ревът се усили, гърлен баритон, сякаш дузина ферарита форсираха двигатели. Кучият му син сигурно се движеше най-малко с четирийсет възела.

Приближаваше се, носът беше насочен право към тях. След двайсет секунди щеше да ги помете. Сърфистите се пръснаха. Плувците се разкрещяха и зацапаха към брега. Хората на плажа скочиха от шезлонгите си и отстъпиха назад. Спасителят надуваше свирката, заглушаван от рева на двигателите.

Примижа с очи под блясъка на потъващото слънце и видя, че на капитанския мостик няма никой. Лодка без капитан.

— Хайде! — извика Виктория и заплува успоредно на брега.