— Много ясно, но оттук можем да изкараме големи кинти.
Пак „ние“. Когато се ядосаш на гаджето си, обичайните му дразнещи недостатъци ти се струват още по-непоносими. Ефектът се умножаваше като сложна лихва в банката. Ето че пак не слушаше какво му говори, пак не улавяше интонациите в гласа й, сменящия се ритъм на настроението й.
По дяволите, Соломон! Можеш да забележиш как някой свидетел мигнал, но не можеш да ме чуеш, без да се налага да крещя.
Минаха през пристанището на Гарисън Байт, стари колкото света баржи стояха килнати на една страна във водата, нерехабилитирани хипита се изтягаха по верандите и си допиваха от нощес. Туристи на скутери задръстваха улицата по средата и Стив отново наду клаксона. Сви вдясно при Колидж Роуд към Сток Айланд, мина покрай затрупаното с пластове пръст сметище и отби между двата реда кралски палми към паркинга на болницата. Но ако имаше спешен случай, то той беше журналистически, а не медицински. Хеликоптерът беше от Канал 3 на Маями.
Супер! Направо супер! Няма камера, която Стив да не е срещнал и заобичал.
Колата на шерифа на Мънроу Каунти беше паркирана накриво пред главния вход на болницата. На капака й, подобно на дългокрак орнамент, беше кацнал
Защо чичо Гриф й се беше обадил след толкова много години? И защо не се беше обадил толкова много години?
Семейство Лорд и семейство Грифин.
Когато беше дете, двете фамилии бяха неразделни. Нелсън и Айрини Лорд, Харолд и Филис Грифин. Вечери, бридж, ваканции. За Виктория, преди светът й да се срине, беше време на гувернантки и пътувания, тенис лагери и шетландски понита. Любимият й приятел в игрите беше Хал-младши. Бяха си играли на чичо доктор, когато тя беше на четири, а той на шест, бяха се целували истински, когато тя беше на дванайсет, а той на четиринайсет. Толкова невинни. Толкова обещаващи. Докато баща й не скочи от покрива на един от небостъргачите на Лорд-Грифин. После дойдоха съдебните дела, разследването на Върховния съд. Слухове за подкупи и изнудване в строителния бранш. Хал Грифин заведе семейството си в Коста Рика и се покри за няколко години.
Виктория и майка й изгубиха дирите им, после чичо Гриф се появи в Сингапур и Индонезия, строеше хотели и трупаше богатство. С течение на годините си проби отново път към дома и започна да строи ваканционни комплекси по Карибите. После, преди около година, в „Маями Трибюн“ излезе статия, че си е купил Парадайз Кий, малък частен остров в Шарк Ченъл, близо до Мексиканския залив, откъм страната на Исламорада. Последваха спекулации по бизнес страниците за нов проект на Грифин във Флорида, но не излезе нищо официално. И накрая, миналата седмица, чичо Грифин най-после се обади. Извини се, че е бил извън живота й всичките тези години. После каза, че не я е изпускал от очи.
Не я е изпускал от очи. Звучеше мистериозно. Но сигурно беше вярно. Чичо Гриф знаеше всичко за завършването й с отличие в Принстън и Йейл, за кратката й авантюра в прокуратурата и беше чул, че се е захванала с частна практика. Имал работа за нея, която можела да я заинтересува.
Нея.
Не старши съдружника в някоя покрита с дебели килими адвокатска фирма. Не Алън Дершовиц. Нито Стивън Соломон. А нея.
Виктория Лорд, адвокат. На свободна практика.
По дяволите! Как можеше да накара Стив да го приеме?
Е, това е то човек, който наистина изпълва болничното легло, помисли си Стив, когато зърна Харолд Грифин. С космати гърди, широки рамене, дебел врат, с бинтовано чело и превръзка на дясната ръка. Все още хубав, все още як мъж в средата на шейсетте си години, Грифин имаше светлосини очи и рунтави, изрусели от слънцето вежди.
— Боже мой, толкова си пораснала, Принцесо! — възкликна Грифин, когато Виктория се приближи до леглото му.
— Как се чувстваш, чичо Гриф?
— Рамото ми е извадено, имам няколко одрасквания и ужасно главоболие, иначе нищо ми няма. — Той погледна към Стив. — Ти сигурно си младежът, за когото ми спомена Виктория.
— Стив Соломон. — Чудеше се какво точно е казала Виктория. „Младеж“ звучеше като приятел, какъвто си беше. Но тук ставаше въпрос за бизнес, нали така? Виктория не му ли беше казала за фирмата? — Аз съм съдружникът на Виктория.
— Съдружник — повтори Грифин. — Едно време, когато кажеш, че си съдружник на някого, всеки знаеше какво имаш предвид. Като нас, двамата, с бащата на Виктория. Взимахме заеми заедно, строяхме небостъргачи заедно, покривахме си един на друг задниците. Днес може да значи и двойка дизайнери, които си играят на семейство. — Смехът му прозвуча като лай. — Като се замисля, и те си покриват задниците един на друг.
— Какво се случи там, господин Грифин? — попита Стив.
— Наричай ме Гриф. Водех Стъбс от Парадайз Кий, за да обсъдим новия проект. Бен Стъбс от Вашингтон. Агенция за защита на околната среда. Горкият нещастник е в интензивното. Не съм виждал толкова кръв в живота си, а съм бил във Виетнам.
— Какво общо има Агенцията за защита на околната среда с проекта ти? — попита Виктория.
Грифин й махна да се приближи.
— Има ли още ченге в коридора?
— Пред вратата.
— Каза ли ти случайно охранява ли ме, или пази да не избягам?
— Нищо не ми каза.
Истина, каза си Стив. Заместник-шерифът, дъвчещо дъвка клепоухо гладко избръснато хлапе, беше прекалено зает да зяпа загорелите дълги крака на Виктория.
— Не мога да ти кажа нищо за Стъбс, докато не проверим дали няма бръмбари — прошепна Грифин. — Веднъж наддавах за един търговски център в Сингапур. Реших, че в стаята ми може да има бръмбари, затова водех телефонните си разговори от банята, като пусках и душа. Но каквато и крачка да предприемех, конкуренцията винаги ми го набиваше първа. Оказа се, че бръмбарът бил сложен в поставката за тоалетна хартия.
В Кий Уест, помисли си Стив, единствените буболечки в хотелската баня най-вероятно са с по осем крака. Не можеше да си представи Уилис Раск, шерифът, незаконно да завира подслушватели по болничните стаи. Същото се отнасяше и за прокурора Ричард Уадъл, нищо че прякорът му беше Катила.
— Можеш ли да ни кажеш точно какво се случи на лодката? — попита Виктория.
Грифин вдигна здравата си ръка и махна да се приближат. Виктория седна от едната страна на леглото, Стив — от другата. Започна да прилича на приказка за лека нощ в ранчото на Майкъл Джексън. Грифин продължи толкова тихо, че беше почти невъзможно да го чуеш.
— Не знам как Стъбс е бил намушкан с харпун в гърдите. И това е самата истина.
— Спирахте ли някъде? Да презареждате или нещо подобно? — попита Стив. Като си мислеше, че трябва да е имало трети човек, който да се е качил на борда. И русалка с харпун вършеше работа.
Грифин се огледа наоколо, сякаш някой можеше да ги подслушва. Когато не откри никого, прошепна:
— Една бърза спирка. На няколко мили западно от Блек Търтъл Кий, на един от онези безименни острови. Там си държа кошовете за лов на омари. Извадих няколко гадинки за вечерята ни.
— Мислех, че ще ходим в „Луис Бекярд“ — каза Виктория.
— Опитвала ли си омарите им джембалая, Принцесо?
— Не съм ги виждала в менюто.
— Много ясно. Правят ги само за мен. Аз нося омарите, те правят останалото, от андуйските наденички до подправките.
Вече говореше по-високо, явно не го беше грижа, че някой може да му открадне рецептата.
— Мисля, че видях вечерята ни да лази по плажа — каза Виктория.
