— Сега не е сезонът на омарите — напомни им Стив.
— Ами съди ме — изстреля в отговор Грифин.
Какво очакваш от човек, който си носи сам храната в един от най-добрите ресторанти в Кий Уест? Вероятно се казва същото и за някого, който кръщава яхтата си „Форс мажор“. Човекът живееше нашироко, изпълваше заседателната зала така, както изпълваше и болничното легло. Свикнал бе да върви по свой собствен път. И какво прави той, когато нещата не щат да вървят по неговия път?
— Ами всичките тези стодоларови банкноти, които се вееха над плажа? — продължи Стив. — Те откъде се взеха?
— При Луис е скъпичко — отвърна Грифин. — Аз щях да платя сметката.
— Аха.
— Сериозно, просто държа големи суми пари в брой.
— Колко големи? На лодката днес?
— Може би около стотина хиляди. Плюс-минус.
Толкова пари в брой! Един мъж с харпун в гърдите.
Друг с цицина на канчето. И на всичкото мазало омари извън сезона. Къде да търсиш по книгите за случай като този?
— Видяхте ли някого на малкия остров, на който спряхте? — попита Стив.
Грифин поклати глава.
— Оттам тръгнахте право към Сънсет Кий, така ли?
Грифин отново сниши гласа си до сух шепот.
— На трийсет и пет възела. Аз съм на капитанския мостик, вятърът развява косата ми, или каквото е останало от нея. Карах Стъбс да ми прави компания, но мързеливото копеле си остана в кокпита да гони тена и да пие бира. Няколко минути по-късно поглеждам надолу и него го няма. Решавам, че сигурно е влязъл вътре да се опъне или да пусне една вода. След малко пак поглеждам и него пак го няма, викам го по интеркома, а той не се обажда. Почвам да се тревожа, решавам, че може да е паднал зад борда. Добре си пийваше и беше спънат в краката, особено на мокра палуба. Пускам я на автопилот и слизам надолу по стълбата.
Той замълча и прехапа долната си устна. Нямаше нужда да си водил сто дела, за да разбереш, че щеше да последва или внимателно обмислена лъжа, или болезнена истина. Номерът — проклетият почти невъзможен номер — беше да направиш разликата между двете.
— Отварям аз вратата на салона и виждам Стъбс — продължи Грифин. — На пода, подпрян на стената, кърви като заклано прасе с харпун в гърдите. Спускам се към него, после обратно нагоре по стълбата. Исках да се обадя на Бреговата охрана и да тръгна към Маратон.
— Рибарската болница.
— Точно. И тогава — бум! Светлините угаснаха.
— Което значи?
— Не знам. Следващото, което си спомням, е как лежа на палубата, главата ми е сцепена на две, и ту идвам на себе си, ту отново губя съзнание. Може би някой ме е цапардосал от мостика, когато съм се качвал по стълбата.
Пълни глупости. Фантомът атакува. Първо в салона, после на мостика.
— Следващото, което си спомням е как лежа на брега и главата ми ще се пръсне. После се появява Принцесата, която изглежда също като майка си преди толкова много години. — Той се извърна към Виктория. — Как е Кралицата, впрочем?
— Преди двамата да се отдадете на спомените си — прекъсна ги Стив — ще питам ти разказа ли тази история на полицията?
— Какво искаш да кажеш с думата „история“, Соломон?
— Нищо. Просто питам дали си дал показания?
— Не ме мотай, хлапе. Изплюй камъчето.
Стив си пое дълбоко въздух и изстреля:
— Това, което току-що ни разказа, е най-зле скалъпената история, която някога съм чувал. По-лоша от обажданията на Скот Питърсън до Амбър Фрей1.
— Стив! — обади се Виктория. Тонът й беше предупредителен. — Това не ти е някой дребен мошеник в ареста.
Не й обърна внимание, заби ножа докрай.
— Били сте само двамата на лодката насред залива, нали така?
— Да.
— Кой тогава прониза Стъбс?
Очите на Грифин се присвиха.
— Когато Стъбс се свести, питай го.
— А ако не се свести?
Това накара Грифин да се замисли за миг. После отвърна:
— Моята теория е, че някой се е скатал долу преди да потеглим от пристана.
— Като в онази история на Джоузеф Конрад — намеси се Виктория.
— Коя? — попита Стив.
— „Тайният пасажер“ — поясни Виктория. — Капитан на кораб скрива пътник без билет, обвинен в убийството на друг моряк. Капитанът насочва кораба към плиткото и оставя тайния пасажер да преплува необезпокоявано до брега.
— И когато корабът се разбива при Сънсет Кий — отвърна Стив, — какво става с този тайнствен пасажер?
— Не знам — каза Виктория. — Беше просто идея.
— Доколкото знам, не е имало никакви пътници без билети — намеси се Грифин. — И не съм давал показания пред полицията. За проклет глупак ли ме мислиш, Соломон?
— Не. Горко на човека, който реши, че си такъв. Или който ти излезе насреща.
— Стив, моля ти се! — Заповед, не молба. — Чичо Гриф, съжалявам. Стив се държи много оскърбително понякога.
— Няма проблем, Принцесо. Този заядливец ми харесва.
— Така ли? — Учудване.
— Повечето адвокати си завират езиците толкова навътре в задника ми, че чак почват да ме гъделичкат в носа. Съжалявам, принцесо. Майка ти все казваше, че съм недодялан. Не като баща ти. Лакирани нокти и обеди по клубовете. Естествено, ако Нелсън беше започнал живота си с мазане на горещ катран върху покривите, ръцете му едва ли щяха да са толкова чисти. — Грифин се извърна към Стив и му се ухили съзаклятнически. — Казах на ченгетата, че главата ме боли и ще говоря с тях по-късно. Добре съм постъпил, нали, адвокате?
— Много добре. Нито дума на ченгетата, докато не чуем какво има да каже Стъбс. После ще ти напишем показанията. Ако приемем, че ние ще те представляваме.
— Ще видим. Дай ми план за действие.
— Трябва да се подготвим за най-лошото. Стъбс идва на себе си и казва, че двамата сте се спречкали и ти си го набол като маслинка с клечка за зъби. Намираме лекар, който ще потвърди, че след загубата на толкова много кръв Стъбс халюцинира.
Грифин смигна на Виктория.
— Харесва ми начинът, по който мисли този заядливец.
— А кой е цапардосал чичо Гриф по главата? — попита Виктория.
— Този, който е прострелял Стъбс — отвърна Стив.
— И той е?
— Господи, тук сме от десет минути! Дай ми възможност да измисля едноръкия ни бандит.
— Стив, не можеш да си тъчеш истории от въздуха — каза Виктория.
