Хърбърт пресуши мохитото си.
— Спомням си, че ходих да видя Роки Померанс в полицейския участък и да ти платя гаранцията. И казваш, че не съм те подкрепял?
Подкрепата на баща му, спомни си Стив, беше поделена поравно между вяло безразличие и саркастична критика. Като дете беше превърнал в идол грабващия заглавията по първа страница адвокат, уважавания съдия. Част от собствената му психология, знаеше го добре, беше детският страх, че никога няма да може да се равни със стандартите, които Хърбърт Т. Соломон беше поставил. После, когато баща му беше въвлечен от мръсен адвокат в скандал за злоупотреби, всичко се разпадна. Сега Стив не можеше да разбере защо баща му не разрешаваше да го залепи отново.
— Няма да се откажа от делото, така че по-добре ме изслушай. Имам страхотен план за атака.
— Не ми се слуша.
— Отписан си от колегията, но никога не си обвиняван или лишаван от адвокатски права.
— Е, и какво?
— Все още минаваш теста за морал.
— Остави го, сине.
— Мога да го спечеля, тате.
— Кучетата спят, синко. Не ги разлайвай.
— Какво искаш да кажеш? Взимал ли си подкупи, за да регулираш собственост?
— Майната ти! Много добре знаеш, че не съм.
— Тогава е трябвало да се защитиш. Да си наемеш адвокат. Господи! Татко, ако си невинен…
— Невинен до доказване на разорен. Оттеглих се. Това е мое право.
— Ще призова Пинки Любер, ще го накарам да се откаже от обвиненията си.
— Синко, не ти стиска достатъчно задника, за да се захващаш с Пинки.
— Този дребен старчок? Той е… той е…
Стив се опита да измисли някакво южняшко определение, за да не остане по-назад от баща си. Как точно да опишеш Пинки Любер, бивш адвокат и бивш затворник, мазникът, който натопи баща му?
По-мек от бучка масло?
По-мазен от мазна поничка?
По-тлъст от тлъста пържола?
От това, че не беше вечерял, всичките му метафори бяха свързани с храна. Стив заключи:
— Пинки е нищо. Абсолютно нищо.
— Не се лъжи по външния вид. Пинки винаги е имал опасни приятели, дори и като прокурор. Мръсни ченгета, гангстери, детективи. Вероятно е имал и нови запознанства в затвора.
— От това ли те е страх, татко? Пинки да не те подгони?
— Едно никога няма да научиш, синко. Почнеш ли да обръщаш камъни, по-добре очаквай змии, а не цветя.
Мечта на име Океания
6
Беше малко след осем вечерта, но влагата вече висеше във въздуха, като мокри чаршафи на простора. Над главите им облаците бяха пухкавобели с толкова сиво, колкото да предупредят за следобедния дъжд. Виктория, Стив и Боби се разхождаха из обраслия с шубраци плаж на Пайрътс Коув, докато чакаха самолета на Хал Грифин да дойде и да ги отведе до Парадайз Кий, където ги чакаше Джуниър.
Костенурка колкото капак на боклукчийска кофа се плъзна по пясъка към водата и отплава навътре. На Виктория й се искаше да бяха имали време за едно сутрешно къпане. За предпочитане без мераци на Стив за подводно плющене. И най-добре без катастрофирали яхти и омари с банкноти по тях.
Боби и Стив мятаха камъчета в плитката вода, надпреварвайки се кой ще направи повече жабки, загубилият щеше да обели мангото за следобедното им фрапе. Въпреки безбройните си недостатъци, както служебни, така и лични, Стив беше страхотен втори баща. Ако Виктория държеше сметка на плюсовете и минусите на приятеля си — коя жена не го правеше? — грижата на Стив към Боби щеше да бъде най- хубавото му качество. Веднъж, докато си пиеше шардонето, беше написала върху листата на подложката си разни неща относно възможността да прекара живота си със Стив.
1. Страхотни родителски умения.
2. Кара ме да се смея.
3. Кара ме да свършвам.
Отрицателните му качества запълниха две страници, но въпреки всичко тези три положителни черти доста натежаваха.
Мобилният й иззвъня, на екрана се изписа номерът на болницата.
— Добро утро, чичо Гриф, как се чувстваш?
— Ужасно, Принцесо. Петдесетдоларовите приспивателни не вършат работа.
— Ами главоболието ти?
— Все едно разбиват скала с бормашина.
— Как е Стъбс?
— Питам, ама не ми казват. Слушай, Принцесо, снощи, докато лежах буден, всичко ми стана ясно. Някой се опитва да потопи Океания.
— Океания ли?
— Моя мечта, която е на път да се осъществи. За това исках да говорим. Джуниър ще ти каже всичко.
— Кой се опитва да потопи Океания?
— Същият, който е пронизал Стъбс. Ето ти защитата. Някой иска да ме махне от картинката. Няма ли Хал Грифин, няма и Океания.
Каквото и да беше това. Виктория се цапна по врата, където един комар се беше настанил да закусва.
— Искам да кажа — продължи Грифин, — ако Стъбс не се оправи и ме обвинят в убийство, не можеш просто да се опитваш да пробиеш тезата на обвинението.
— Така защитаваме клиентите си в повечето дела с косвени улики. Доказваме основателно съмнение.
— Не е достатъчно. Трябва да намерите човека, който го е сторил.
О, само това ли, помисли си тя.
— Да се молим Стъбс да оживее. Той ще те оневини, нали така?
— Надявам се.
Беше очаквала уверено „Точно така, по дяволите!“. А не неясно „Надявам се“. Неопределеният отговор на Грифин повдигаше още въпроси, но не питаш клиент по телефона дали е застрелял някого. Вместо това му каза да си почива и приключиха разговора.
Настигна Стив и Боби — момчетата Соломон, — които бяха коленичили с наведени ниско над пясъка лица, сякаш търсеха изгубена контактна леща. Състезаваха се кой прилича повече на белите чапли, които шляпаха из плитчините и завираха клюновете си във водата.
Стив се изправи и изплю една малка мидена черупка, на горната си устна имаше мустак от пясък. Изглеждаше прекалено невинен за опитен съдебен адвокат, какъвто беше.
— Какво каза клиентът ни? — попита той Виктория.
— Че е натопен.
— Боже! Никога не съм го чувал досега.
Боби се изправи на крака и изтръска пясъка от голите си колене. Носеше панталони, срязани на бермуди, и жарсена фланелка на футболния отбор на университета в Маями. Беше нисък и кльощав и дори сандвичите на Стив с хляб панини, шунка и кашкавал и плодовите фрапета, не бяха сложили много месце по кокалите му.
— Къде е самолетът? Скучно ми е.
