Когато стигнаха до Шугърлоуф Кий, Стив зави надясно по Олд Стейт Роуд и след две мили паркира елдорадото под една бурсера3.
През последните няколко минути беше мислил за нещо съвсем друго, а не за отношенията си с умната дългокрака жена на седалката до него.
— Кога ще кажеш на баща си за молбата до адвокатската колегия? — попита Виктория на слизане от колата.
Беше завел дело, за да върне правото на баща си да упражнява професията си на адвокат, но беше пропуснал да го спомене пред стареца.
— Чак когато мога да го зарадвам с добри новини.
Вървяха по пътеката от натрошени черупки към бреговата линия на Пайрътс Коув. Кожените чехли на Виктория се плъзгаха по мокрите черупки и тя забави крачка.
— Чудя се дали е правилно да постъпиш така. Имам предвид да не му кажеш.
Стив знаеше, че това е заобиколният й женски начин да му каже „Здравата си оплескал работата.“
— Имай ми доверие, Вик. Знам как да се оправям с моя старец.
Стив знаеше, че на баща му много му липсваше професията. Не само като адвокат. Не просто някакъв адвокат, а господин Хърбърт Т. Соломон, южняк по произход, със златен език, омайващ и впечатляващ адвокат. Впоследствие уважаван съдия в Маями. Преди падението си.
Сега Хърбърт прекарваше дните си, като ловеше риба, обикновено сам. Но днес се беше грижил за внука си. По пътя надолу към морската магистрала предишния ден Стив и Виктория бяха оставили дванайсетгодишния Боби Соломон. Боби живееше със Стив, вместо с майка си, размътената от наркотици крадлива сестра на Стив — Джанис, която напоследък твърдеше, че отглеждала органични зеленчуци в планините на Северна Каролина. Стив си отбеляза наум да провери дали в държавната хранителна пирамида включват марихуаната като зеленчук.
Докато приближаваха баржата, Стив чу вятърните камбанки — кутии от бира, провесени на рибарска корда — на задната палуба. Старата развалина — лодката, не баща му — беше вързана за нацепения дървен кей с дебели въжета, натежали от зелени водорасли. Хърбърт Соломон притежаваше пет акра шубраци отстрани на стария щатски път, но закотвянето на лодката си оставаше все така незаконно, дори и според прочутото лежерно законодателство на Кийс. Дори и в мрака се виждаше, че лодката е килната надясно. Отвътре идваха звуци на балада, Хари Белафонте пееше „Мъжът е умен (Жената е по-умна)“.
— Чудя се дали е редно ти да водиш делото на баща ти — наруши мълчанието Виктория.
— Кой би се справил по-добре?
— Някой, който може да бъде обективен.
— Нямам намерение да бъда обективен. Аз съм воин, гладиатор.
— Знаеш какво искам да кажа. Трябва да отделиш истината от измислицата. Когато баща ти е бил лишен от…
— Той си подаде оставката. Има разлика.
По тентата на баржата бяха увесени коледни лампички, нищо че беше май и нищо че семейство Соломон произхождаше от племената на израилтяните. Петна от зелена боя покриваха тук-таме дупките от изгнило дърво по кърмата.
Стив видя, че някой се размърда на задната палуба — баща му стана от дървения люлеещ се стол с чаша в ръка. Лъскавата бяла коса на Хърбърт беше сресана гладко назад и се спускаше по раменете му. Кожата му, забележително гладка за мъж на шейсет и шест, беше загоряла от слънцето, а тъмните му очи войнствено искряха.
— Здрасти, тате! — каза Стив.
— Не ме „таткосвай“, подмолен кучи сине!
— Сега пък какво съм направил? — Стив се качи на борда, като си помисли, че напоследък често му се случва да задава този въпрос.
— Виктория — рече Хърбърт — как търпиш тази нахална муха?
— Понякога и аз се чудя — отвърна му тя.
— Без него ще се справиш къде-къде по-добре.
— Ще ида да видя как е Боби — отвърна Виктория — и ще ви оставя да си поиграете, момчета.
— Спи — каза Хърбърт. — Умори се, цял ден кара скифа.
— Нищо, ще вляза вътре.
— Страхливка — закачи я Стив, когато влезе през вратата в задната кабина.
— На бара има ром, содата е в хладилника — провикна се Хърбърт след нея, докато ръкомахаше с чашата си от, ръба й се показа стръкче мента. Потънал беше във вечерното си мохито. Обърна се към Стив и сърдито каза: — Плеви собствените си бурени, сине, и стой далеч от моята картофена нива.
Дори и когато го хокаше, гласът му запазваше сладката гъста струя на меласа, която се точи върху сладолед. Роден и израснал в Савана, Хърбърт продължаваше да говори с меденото наречие от младостта си.
Докато висеше като момче в съда, Стив беше чул баща си да говори за свидетел: „Такъв усуквач, че може да стои в сянката на тирбушон и да не види слънцето. Толкова е хлъзгав, че е все едно да хванеш змиорка в локва с масло. Такова влечуго, че си струва да пресушиш блатото, за да го пипнеш.“
Хърбърт можеше, както казваха за него, да придума котка да слезе от дървото. Въпреки че четирите години в университета във Вирджиния, последвани от правния факултет в Дюк, бяха полирали дикцията му, той бързо беше установил, че да играе цапнат в устата южняшки джентълмен си има предимствата в съда. След толкова години местните изрази, които Хърбърт още използваше, идваха не толкова от детството му, колкото от превъплъщаването в герои, излезли направо от книгите на Марк Твен.
Сега, застанал на задната палуба на потъващата си, сцепена отвсякъде баржа, Хърбърт Т. Соломон, пенсиониран юрист — казваше го провлечено — се опитваше да вразуми сина си.
— Кой ти каза да подаваш молба до адвокатската колегия от мое име?
— Откъде разбра?
— За сенилен стар крекер4 ли ме смяташ? — пак провлече накрая.
— Евреите не могат да бъдат крекери, освен ако не ядат само маца5.
— Може да съм обикновен провинциален юрист, но знам кога ми забиват секирата.
— Може съдебните заседатели да са си падали по твоите еврейски номера на мускусен плъх в мас, но на мен са ми писнали. Затова стига простотии или ще кажа на — всички за ключа ти Фи Бета Капа.
— Не сменяй темата. Имам приятели в Талахаси и ми казаха, че си вреш носа в моите работи.
— Добре, подадох документи да ти върнат правата.
— Не ги искам.
— Можем да работим заедно.
— Тук си ми е добре.
— Знаеш ли какво ще пише отгоре на некролога ти. „Опозорен бивш съдия гушва букета“.
— И какво от това? Мене няма да ме има, за да го прочета.
— Ама аз ще съм там.
— Значи трябва да го направя заради теб? Защо просто не си адвокатстваш с красивата си госпожица и не ме оставиш на мира?
— Виктория иска да се разделим, ще практикува сама.
По дяволите! Стив нямаше намерение да му го казва. Но щом като вече го направи, можеше да предизвика известна доза съчувствие.
— Ще й е много по-добре без теб — изстреля в отговор Хърбърт. — Ако не внимаваш, ще те изрита и от леглото си.
— Ако от „Хералд“ ме интервюират по повод на некролога ти, ще кажа как винаги си ме поддържал.
— Я, не се лигави. Спомням си как онези кубинчета те бяха смазали от бой в девети клас.
— А помниш ли как се върнах с бейзболната бухалка? Как счупих няколко ребра?
