над главата на Боби. Криволичеха през редица австралийски борове, които приличаха на ограда от колове на дървен форт. Бледият полумесец надзърташе през тънкия слой облаци, подгонени от вятъра. От едната страна на пътя тюркоазената вода беше станала зловещо черна, преплетените мангрови дървета се сливаха в мрака и блатистите хълмове — напичани цял ден от слънцето — изпълваха с неприятна солена миризма влажния нощен въздух.
— Защо не можеш да ме разбереш? — притисна го Виктория. — Чичо Гриф и майка ми може да се окажат виновни за смъртта на баща ми. Как мога да имам отношение с някого от тях?
— Точно това се чуди и Грифин. Мисли си, че няма да имаш нищо против да го видиш в затвора. Удавници сме, Вик. До утре сутринта ще си е намерил друг адвокат.
— Не е казвал нищо подобно.
Кадилакът изтрополи по моста над Джуфиш Крийк. Стив винаги се чудеше дали не трябва да се чувства обиден от името. Гиганското меру, наречена още „риба евреин“, понякога достигаше до стотина килограма и идея нямаше защо бяха стоварили етническо наследство на стария грозник. Имаше ли методистка моруна? Баптистка баракуда? Едва ли. Надяваше се, че мотивите зад името бяха добронамерени. Вероятно рибите евреи бяха докторите, професорите или комиците на подводния свят. Но се боеше, че името отразява някакъв отрицателен стереотип, като голяма тлъста акула лихвар, която изяжда стотина миди вместо лихва. Шейлок на дълбините.
— Ще му впишеш ли в сметката времето, през което си го наричала измамник? — каза Стив в мобилния.
— Ти си удържа от „Катеричките“ времето за боричкане със силиконова кукла.
— В кабинета на съдия Шуорц! Това беше изслушване.
— Говоря за у дома предишната вечер.
— Това си беше подготовка.
Секретарката на съдия Шуорц се беше обадила следобед да съобщи, че бил подписал нареждане за прекратяване на иска срещу „Катеричките“, но щял да задържи Тами Силиконова още малко.
— Очаквах по-голямо съчувствие от твоя страна — отвърна Виктория. — Когато казах на Джуниър за тях двамата, той буквално се разплака.
— Обадила си се първо на господин Слънчев тен?
— Защо толкова се страхуваш от него?
Стив чу задавен рев зад кадилака. В огледалото за обратно виждане видя как един мотор ги застигна, приближавайки се на опасно разстояние. Пътят беше с две платна и линията беше непресечена, но мотоциклетът — виненочервен Харли — профуча покрай тях, мотористът целият бе в черна кожа с шлем а ла Дарт Вейдър.
— Трябваше първо на мен да се обадиш — продължи Стив.
— Джуниър е свързан емоционално с това. Той споделя болката ми.
— Която иска да сподели в леглото ти.
Настъпи мълчание.
Стив чу как гумите на кадилака свистят по асфалта. Харлито беше изчезнало в далечината. Още чакаше Виктория да каже: „Джуниър не ме интересува. Ти си единственият мъж за мен, макар че понякога си най- големият тъпак на света.“
Но тя не го каза, дори и това за „най-големия тъпак“. Реши да направи тактическо отстъпление.
— Виж, съжалявам, държах се гадно.
Пак нищо.
— Ще се опитам да проявявам по-голямо разбиране към това, което преживяваш.
Глуха линия.
— Трябва да поговорим за делото, Вик, ако не сме уволнени.
— Уморена съм, Стив. Ще поспя.
Бягане. Стив никога не беше ходил на терапия или на семейна консултация, нито на семинарите на Дийпак Чопра, но интуитивно знаеше, че за проблемите трябва да се говори. От опит знаеше сигурен метод от четири стъпки за сдобряване:
Говорене.
Прегръдка.
Целувка.
Секс.
От време на време можеше да се пропуснат една-две стъпки по пътя към четвъртата, но жените обичаха да говорят толкова, колкото обичаха да си купуват обувки, така че добре беше да започне оттам.
— Защо не ме изчакаш? — предложи той. — Нощта е прекрасна. Може да се разходим по плажа, да пийнем по едно отлежало уиски.
— Наистина съм уморена.
— Не сме се виждали няколко дни и наистина ми липсваш.
— Аха.
Добре, реши той, да минем направо на въпроса.
— Сърби ме и имам нужда от почесване.
— И то голяма — каза Боби.
— Опитай с пенатен крем — отвърна Виктория и затвори телефона.
Предсмъртна мисъл
23
— Защо винаги се караш с всички? — заби го Боби.
— Аз съм адвокат — отвърна Стив.
— Нямам предвид в съда. С Виктория и дядо.
— Сигурно защото ги обичам, хлапе.
— Тогава защо не им го кажеш и не ги оставиш да правят каквото те искат?
— Протестирам. Това са два въпроса.
— Сериозно ти говоря, чичо Стив. Кога за последен път си казвал на Виктория, че я обичаш?
Стив сви рамене. Нямаше как да каже на едно дванайсетгодишно хлапе, че неговите „обичам те“ обикновено бяха свързани с върховни моменти, предшестващи оргазъм. И сега, като се замисли върху тази тема, бяха ограничили доста любенето напоследък. Като се започнеше от деня, в който лодката на Хал Грифин полетя във въздуха, определено беше настъпил застой в сектора на горещо-сочното. Нямаше съмнение в едно: животът щеше да е много по-хубав, ако Грифин-старши и младши не бяха се появявали въобще.
— И защо не слушаш дядо? — продължи Боби. — Той е по-стар от теб, значи трябва да знае повече, нали така?
— Старецът се заинати за делото.
— Каза, че си смучещ яйца голивамп.
— Щях да отричам, стига да знаех какво е това, дявол да го вземе!
Бяха на моста, който пресичаше Спениш Харбър Ченъл. По ретро станцията „Зомбитата“ питаха „Кой е баща ти?“ и любопитстваха дали е заможен като певеца.
— Виктория казва, че минаваш всякакви граници — продължи Боби. — Какво по-точно значи това?
— Значи, че понякога толкова много я обичам, че навлизам в личното й пространство.
— Затова ли метна по главата ти бухалката с автограф от Джеф Конайн онзи ден?
— Просто си подавахме топката.
— Тогава как се счупи прозорецът?
— Наведох се. Виж, хлапе. Жените понякога са странни. Веднъж месечно за няколко дни им става нещо на хормоните.
— Знам всичко за това, чичо Стив.
— Добре, но има още. Може би е време да те науча на всичко, което знам за жените.
— Давай, имам минутка.
— Сериозно говоря, хлапе. Можеш да се учиш от грешките ми.
