Стив се чудеше откъде да започне, когато чу рев на мотор. В задното огледало видя още един чопър. Когато отби встрани, за да му направи път, видя, че е същият, червеното Харли „Скрийминг игъл“, само стомана и хром с Дарт Вейдър отгоре. Кога беше минал покрай тях? Сигурно беше отбил някъде по пътя. Изравни се и подкара успоредно.
— Какво му става на тоя каубой?
— Може да иска да се състезавате.
— На мост с две платна? Кретен! — Стив намали газта, Харлито направи същото и продължи да се движи успоредно. Бяха рамо до рамо, на миля от Биг Пайн Кий и сушата.
Стив даде газ и стрелката на стария скоростомер се заклати към сто, сто и десет, сто и двайсет, двигателят се закашля, после изръмжа като за последно. Моторът ги следваше без всякакво усилие.
— Идиот! — процеди Стив през зъби.
Дарт Вейдър им помаха. Държеше нещо в ръка. Пуска го и по шосето полетяха листове хартия.
— Прави боклук — каза Стив.
Дарт бръкна в торбата под седалката и извади още нещо. Буркан или шише от половин литър.
— Какво, по дяволите, прави? — възкликна Стив.
Харлито дръпна напред, предметът полетя от ръката на мъжа и се разби с трясък в предното стъкло. След секунда прозорецът се покри с черна мазна течност.
— Мамка му! — Стив пусна чистачките. Те само размазаха мръсотията. Без да вижда нищо, удари спирачки, като се опитваше да държи кормилото право, но предната дясна гума се удари в бордюра на тротоара и се спука с гръм и трясък. Стив зави наляво, но джантата на спуканата гума опря в цимента и започна да пръска искри, повличайки кадилака отново към бордюра. Колата се качи върху тротоара. Задната дясна гума се спука, предната дясна броня забърса мантинелата, чу се пробиващо черепа стържене, като от зъболекарска машинка.
— Мамка му!
— Чичо Стив!
Дясната ръка на Стив се протегна автоматично и задържа Боби на седалката. Лявата му ръка стискаше тресящия се волан. Колата скочи от тротоара обратно на шосето и полетя към насрещното платно. Чистачките бяха изчистили достатъчно от мръсотията по стъклото, за да види, че мотора го нямаше. Но нещо много по-страшно се носеше към тях. Осем лъча светлина, които, надяваше се Стив, идваха от една кола, като фаровете й вместо два се виждаха осем, пречупени от чернилката.
Колата в насрещното платно надуваше клаксон и Стив изви веднага волана, но кадилакът продължаваше да поднася наляво и да стърже по асфалта. Докато се бореше с кормилото, Стив долавяше различни звуци.
Клаксона на колата, която се носеше към тях.
Стърженето на джантите на кадилака по настилката.
Собственото си дишане.
Овладя волана, но задницата поднесе наляво. Даде газ — ако удареше спирачки, колата щеше да се завърти — и се помъчи да изправи кормилото. Колата поднесе надясно и когато задницата стигна до средата на шосето, отново се плъзнаха обратно в насрещното.
Следващите пет секунди бяха като на забавен каданс.
Връхлитащата кола зави в лявото платно и забърса кадилака отстрани.
Кадилакът се понесе със задницата напред към тротоара от лявата страна на моста и събори мантинелата.
Докато падаха към водата, Стив притискаше ръка към гърдите на Боби, за да го задържи на седалката. Кадилакът се превъртя наполовина и се приземи странично с плясък, който прозвуча изненадващо тихо.
— Добре съм! Добре съм! — чу се приглушеният глас на Боби, докато колата потъваше, фаровете проблясваха зловещо, жълтеникаво-зелени в тъмната вода.
— Браво, момчето ми! — Стив се опитваше да запази спокойствие. — Ще поплуваме малко.
Колата се понесе надолу, с предницата напред. Фаровете премигнаха и угаснаха. Кадилакът глухо се удари в дъното. Гръдният кош на Стив се заби във волана и главата му се удари в металната рамка на гюрука. Усети силна болка. Чу как водата нахлува. Краката му бяха мокри. Всичко беше черно, освен звездите, които се виеха в главата му.
— Боби?
Той се пресегна към седалката. Момчето го нямаше.
— Боби!
Водата нахлуваше през дупката в гюрука. По-студена, отколкото очакваше.
— Боби? Къде си? Боби!
Стив се забави със закопчалката на колана, но успя да се освободи. Оттласна се към пробития покрив, откъдето нахлуваше водата.
— Боби!
Прехвърли се на задната седалка, търсейки опипом момчето.
Нищо.
Спокойно. Мисли. Добре, Боби е навън. Това е добре. Как, по дяволите, се е измъкнал? Защото щом един може да го направи…
Стив се върна на предната седалка, опита се да отвори вратата. Тежеше цял тон.
Надигна се и ритна затворения прозорец, но в надигащата се вода силата не му стигна.
Протегна се към гюрука. Дупката в чергилото трябваше да е тук някъде. Подаде си едната ръка. Пролуката не беше достатъчно голяма за него. Но Боби, какъвто беше кожа и кости, сигурно бе успял да се провре. Дали беше ранен? Ами течението? Към брега ли щеше да го повлече или в открито море? Опита да разкъса гюрука с две ръце, но не се получи. Страхът го полази. Трябваше да открие Боби и да го изкара на брега.
Водата нахлуваше, въздушният джоб се свиваше. Нямаше избор вече. Стив си пое дъх и провря глава през дупката.
Раменете му се заклещиха.
Опита да се провре, но не успя.
Въртеше тялото си и се извиваше с все сили. Здраво се беше заклещил. Все едно го бяха вързали в усмирителна риза.
Дробовете му горяха, отново се сети за Боби. Беше готов да сключи сделка.
Помисли за баща си. Разкая се.
Помисли и за Виктория и колко много я обичаше.
Дробовете му се предадоха и той нагълта вода. Задави се и започна да се задушава. Когато гръдният му кош се изду и гърлото му се сгърчи, го осени друга мисъл. Ако имаше дробовете на Джуниър, можеше да поживее още няколко минути. Вбеси се, че трябва да умре с мисълта за кучия син, който щеше да утешава любимата му жена.
Сети се за въпроса на Боби? Кога за последен път беше казал на Виктория, че я обича?
Защо не беше казал на Виктория колко много я обича? Защо не й го беше повтарял всеки божи ден?
Орлов поглед
24
Виктория стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Пайър Хаус“ и пиеше коктейл „Гимлет“ с водка. Точно като еди-кой си. Кралицата пиеше „Гимлет“. Даже беше доста придирчива в това отношение.
— Винаги изцеждай пресни лимони. За да си получиш дозата витамин С заедно с водката.
Явно вършеше работа. Майка й никога не беше страдала от скорбут.
