кажа защо. Беше точно след бунтовете по повод убийството на Макдъфи. Всички в Либърти Сити смятаха, че белите ченгета убиват черни за кеф. Черните съдебни заседатели нямаше да повярват на „добро утро“ от някой бял, камо ли да изпратят чернокож на електрическия стол, ако срещу него свидетелства бяло ченге. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но моята работа беше друга.
— Трябвало е да си съдия, а не прокурор.
— Прокурорът имаше нужда от помощ. Върховният съд на Флорида точно се беше произнесъл по „Щатът срещу Нийл“. „Кентъки срещу Батсън“ се задаваше на хоризонта на Щатския върховен съд. Прокурор не можеше да отхвърли съдебни заседатели само заради расовата им принадлежност. Направих това, което трябваше да направя. Ако не бяхме осъдили Мейс, щеше да излезе и да убие още някого.
— Щом си се чувствал така, трябвало е да зарежеш съдийството и да станеш ченге. Или доброволен патрул.
— Видя ли снимките от местопрестъплението? Копелето беше прерязало гърлото на бившата си приятелка и беше удушило бебето им. После излязъл на улицата и започнал да се хвали с убийствата.
— Значи Пинки те е помолил да подбереш заседателите?
— Не, по дяволите! Планът си беше мой от самото начало. Щом второто дело срещу Мейс попадна при мен, извиках Пинки и Реджи в кабинета си. Изложих им всичко. Реджи щеше да припадне, когато го чу. Но той беше добро дете и направи всичко, което му казах. Беше идеален за тази работа. Познаваше половината семейства от централните негърски квартали. Не само изваждаше негрите, които не искахме. Намираше ни чернокожи, които можеха да помогнат на обвинението.
— Не виждам как е възможно.
Хърбърт гаврътна наведнъж останалото от питието си.
— Реджи подбираше списъка преди да е пратен от администрацията. На мен ми пращаше хора, които смяташе, че ще подкрепят обвинението. Всички, които решеше, че може да попречат за издаването на присъда, отиваха в окръжния съд за дела за дребни провинения. Пресяваше ги и непосредствено преди първоначалния подбор. Изхвърляше всеки, който искаше да си иде, ако не му беше симпатичен. И тогава точно преди да подберем състава за първото дело Пинки каза: „Така и така сме се заели, да разкараме и евреите.“
Хърбърт се разсмя, сякаш Пинки беше новият Били Кристъл.
Стив поклати глава.
— Много смешно. Съдия евреин и прокурор евреин действат като нацисти.
— Обади се на „Бней-Брит“30 и ми спести възмущението си. Знаеш не по-зле от мен, че евреите гласуват в полза на защитата. Някога да си се опитвал да убедиш евреи да гласуват за смъртно наказание? Мечтай си, всезнайко.
— И дори след като сте пресели заседателите, пак си продължил да даваш на Пинки знак кои да отстрани?
Хърбърт си наля още едно питие.
— Той ме помоли. Бях по-добър в избора от него и Пинки го знаеше. Странното беше, че щяхме да престанем, след като осъдим Мейс. Но се получаваше адски добре…
— И го направихте още шестнайсет пъти.
— Като се обърна назад, от разстоянието на времето…
— Ти се иска никога да не си го правил?
— По дяволите, не! Иска ми се да бяхме започнали по-рано. Всичките бяха виновни, синко. До един.
— Сигурен съм, че и тълпата, която линчува, се чувства по същия начин.
— О, престани! Чувствам се много по-добре от онези проклети глупаци, които оставиха О’Джей Симпсън да се измъкне. Тъпанарите водиха процеса в центъра на Ел Ей, защото искали разнообразен състав на съдебните заседатели. Искали да бъдат политически коректни. Накрая имаха деветима чернокожи, вместо максимум един или двама, и то в Санта Моника. Процесът свърши преди да е започнал. И с Мейс можеше да стане така, ако не се бяхме активизирали.
— Активизиран? Така ли се казва вече „корумпиран“?
— Майната ти, Стиви! Знам правилата, по които играеш, и те нямат нищо общо с тези на маркиза на Куинсбъри.
— Не сравнявай това, което правя аз, с тази гнус.
— Както и да е, радвам се, че знаеш. Вече не трябва да ходя на пръсти. И можеш най-сетне да свалиш глупавото дело.
— Защо да го правя? Стореното от теб е гадно и те прави недостоен за съдия, но ти няма да се връщаш на банката. И няма нужда никой да научава.
Хърбърт избухна в смях.
— Говориш като истински адвокат. Проблемът е, че грешиш в едно. В това „няма нужда никой да научава“.
— Не те разбирам.
— Как възнамеряваш да ми върнеш разрешителното?
— Като докажа, че Пинки е излъгал, когато те е обвинил, че взимаш подкупи в дела за презониране.
— Излъга, така е. Но когато Пинки сключи сделката с прокуратурата, те го накараха да подпише, че уговорката отпада в случай на лъжесвидетелстване. Ако докажеш, че е излъгал, ще иде в затвора. Така че няма да ти позволи да вкараш делото ми в съда.
— И как ще ме спре?
— Ще се върне в миналото, сине.
— Какво искаш да кажеш?
— Колко от седемнайсетте обвиняеми, които осъдихме, са още живи?
— Осем са били екзекутирани. Трима още чакат изпълнението на смъртните си присъди. Шестима са с доживотни присъди — Стив се справи с аритметиката може би не толкова бързо, колкото Боби. — Значи деветима още дишат.
— И Пинки си е направил сметката. Прочете ми имената. Каза ми, че ако го изправиш в съда, ще раздуха какво сме направили преди двайсет години. Какво мислиш, че ще стане тогава?
— Деветимата получават право на нов процес.
— Деветима убийци. От гадни по-гадни. Не мога да оставя това да се случи, синко. Починали свидетели. Унищожени доказателства. Загубени папки. Колко от тях мислиш, че ще се отърват?
— Няма как да се каже. Вероятно — само част.
— Дори и един е прекалено много. Особено ако се казва господин Уили Мейс.
Развръзката е в цунамито
42
Бързо, ясно и ефикасно. Така Ричард Уадъл излагаше обвинението си и това разтревожи Виктория. Некадърните прокурори губеха прекалено много време, излагаха прекалено много доказателства, успиваха съдебните заседатели с повторения и подробности. Неоспоримостта на доказателствата се губеше в многото приказки. Но Уадъл явно беше осъзнал, че продължителността на съсредоточаване у съдебните заседатели беше като при осемгодишните деца. Като добър прокурор, с явно добре изградено обвинение, той задаваше директни въпроси и получаваше ясни отговори.
— Детектив, какво открихте в хотелската стая на господин Стъбс?
— Куфарче с точно четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти.
— Разследвахте ли скорошните му финансови операции?
— Купил е парцел на брега в Кий Ларго за триста хиляди в брой три месеца преди да го убият.
— А източникът на парите?
— Парите са изпратени от сметка на фиктивна корпорация на Каймановите острови?
— Чия собственост е корпорацията?
— Единственият акционер е обвиняемият Харолд Грифин.
Прас, трас, благодаря ви, детектив.
Седнал до Виктория, мълчаливият Хал Грифин не изглеждаше много весел. Румените му бузи бяха леко
