Победа, госпожице Лорд.
— Благодаря ти, Клайв.
Фоулс явно нямаше какво повече да каже.
— Тогава аз отивам да изпия една бира.
— Барът е отсреща — заяви Стив. — „Зеления папагал“.
— Знам го добре. — Фоулс си позволи да се усмихне. Като по поръчка камбанката в стария бар издрънча: сигнал, че някой беше дал бакшиш на бармана.
Фоулс кимна за довиждане и пресече улицата.
— Какво му става? — попита Стив.
— Ще си загуби работата, ако чичо Грифин бъде осъден.
— Да, вероятно. — Стив видя как Фоулс изчезна в бара, минавайки под табелата на вратата: „Без хленчене от 1890“. — Та както ти казах, Вик, ако имаш нужда от нещо, разчитай на мен.
— Добре съм — отвърна тя.
— Какво ще кажат експертите ти?
— Професорът от Колумбия ще каже, че е възможно Стъбс да се е прострелял сам, докато е зареждал харпуна. Ъгълът на влизане е малко проблематичен, но може и да мине.
— Освен ако?
— Това, което каза първия ден. Можем да пробутаме една небивалица на заседателите, но започнем ли да ги трупаме една след друга, губим делото.
— Ударът по главата и изпадането в безсъзнание на Грифин е втората.
— Не можем ли да го обясним, свършено е с нас. Ако кажем, че Стъбс се е прострелял, тогава нямаме нападател, скрит на борда, който да е ударил Грифин. Не ни остава друго, освен да се придържаме към версията, че Грифин е паднал по стълбата и удобно за нас си е цапнал главата. Никой няма да ни повярва. По дяволите, и аз не го вярвам.
— Провери ли какво е било времето този ден?
— Спомням си какво беше времето — топло и ясно. Стояхме в плитчините и ти се опитваше да влезеш в бикините ми.
— Аз пък помня, че ти ми пускаше ръце.
— Както в повечето случаи мненията ни се разминават.
— Наистина трябва да провериш какво е било времето в Националната океанографска и метеорологична служба.
— Трийсет и осем градуса, шейсет и девет процента влажност. Югозападен вятър от десет до дванайсет възела. Леко вълнение по крайбрежието. — Дари го с най-лъчезарната си всезнаеща усмивка. Усмивката, която беше взела от него. — Искаш ли да ти кажа и атмосферното налягане?
— Ами бреговата охрана?
— Какво за бреговата охрана?
— Има ли преобърнати лодки? Спасени хора в района? Може да е имало голяма вълна. Миницунами.
— Миницунами? Защо Мойсей да не е разделил залива? Искаш да добавиш поредната небивалица? Знам, че се опитваш да помогнеш, Стив. Извинявай, че се заяждам.
— Няма проблем.
Взе куфарчето от ръката му.
— Благодаря. Трябва да вървя. Имам…
— … среща с Джуниър за обяд — прекъсна я Стив. — Знам.
Поглед в миналото
43
— Бреговата охрана е спасила двама рибари близо до Ракун Кий, друго няма през този ден — отвърна Боби.
— Рибарите споменали ли са нещо за голяма вълна? — попита Стив.
— Споменали са, че са изпили една каса бира и единият е пробил ухото на другия с кукичка. — Хлапето му се усмихна със самодоволна усмивка, която трябваше да рече „нали ти казах“. — После заседнали с лодката в пясъчен нанос.
— Струваше си да опитаме.
Бяха в продънената баржа на Хърбърт, Боби работеше на лаптопа си, пред него беше просната хартиена карта на източната част на Мексиканския залив. Веднага щом Стив стъпи на скърцащото корито, Хърбърт си би камшика с оправданието, че имал да пазарува. Стив се чудеше дали баща му не го избягва, но в интерес на истината бакардито в бара се беше свършило.
— Прегледах сателитните снимки, чичо Стив. Няма приливни вълни, няма цунамита, няма летящи чинии.
— Не започвай и ти. Виктория достатъчно ми лази по нервите.
— Може би господин Грифин просто е паднал по стълбата.
— По дяволите, недей да се отказваш толкова лесно.
— Сърдиш ли ми се за нещо, чичо Стив?
— Съжалявам, не съм обядвал. Просто съм гладен.
— Загорял си. Липсва ти Виктория.
— Гледай си работата! — Стив надникна през рамото на Боби. — Какво е това на екрана?
— Сателитна снимка от Националната океанографска и метеорологична служба на западната част на залива. От деня на катастрофата. — Стив се вгледа в екрана от зелени острови и тюркоазено море. Боби посочи към бялата точица по средата. — Ето я „Форс мажор“.
— Стига бе?!
— Яко, а? Проследих я по целия път към Кий Уест, губи ми се само около Биг Торчи Кий, защото има облаци.
— Тази снимка сега откъде е?
— Малко на запад от Блек Търтъл Кий. Този остров тук… — посочи една малка точица — си няма име. Именно на него господин Грифин е спрял, за да извади омарите.
— И парите. Не забравяй парите. — Стив внимателно разгледа снимката. На екрана се виждаше още една лодка. По-тясна и почти толкова дълга, колкото „Форс Мажор“. — На какво разстояние е тази лодка?
— На малко повече от миля. Виж координатната мрежа.
— Можеш ли да запазиш тези снимки? И да проследиш „Форс мажор“ по целия път от Парадайз Кий?
— Знам какво, си мислиш, чичо Стив. Дали другата лодка не ги е проследила и някой не се е качил и не е прострелял господин Стъбс. Но лодката идва първа и остава на едно място за съвсем кратко време.
Стив напрегна очите си, вглеждайки се внимателно в дългата тънка като острие лодка във водата. Не беше типична рибарска лодка. Приличаше на моторница. „Фаунтийн лайтнинг“, „Магнум“ или „Сигарет“. Можеше да развие страхотна скорост. Какво търсеше закотвена или полюшваща се насред тази пустош? Разбира се, отговорът можеше да е най-невинен. Екипажът може да си е правил пикник, оргия или да спинка следобед.
— Откъде се взе тази лодка? Проследи ли я отначало?
Боби поклати глава.
— Казах ти, че идва тук преди „Форс мажор“, така че според мен това не значи нищо.
— Направи го сега.
Боби направи кисела физиономия, натисна няколко клавиша и на екрана се отвориха десетина изображения. Времето течеше обратно, дългата тясна лодка се връщаше там, откъдето беше дошла. Последно се виждаше въздушна снимка на яхти, вързани на няколко успоредни дока.
— Къде сме? — попита Стив.
