— За какво? Че си излъгал в съда? Или че ми лазеше по нервите?
— И за двете.
— Забрави го. Всичко свърши.
— Оставяш да ми се размине толкова лесно? Не искаш ли да ми шибнеш поне едно „нали ти казах“?
— По дяволите, не. Искам да си допиеш питието и после да оправиш проклетата сателитна чиния.
Няма връщане назад
54
Сърцето на Виктория биеше стакато и чувстваше как лицето й гори. Хал Грифин стискаше ръката й толкова силно, че чу как кокалчетата й изпукаха.
Когато секретарят се приготви да прочете присъдата, Виктория се уплаши, че може да не я чуе от думкането в гърдите си.
— „Ние, съдебните заседатели, смятаме обвиняемия Харолд Грифин за невинен по обвинението за непредумишлено убийство.“
Грифин изпусна дълбока въздишка.
Уадъл накара съдебните заседатели да потвърдят присъдата един по един и те я потвърдиха като честна и справедлива. Съдия Федърс им благодари за изпълнения дълг и каза на Грифин, че е свободен да си върви. Уадъл се ограничи само с едно „Поздравления“ и каза, че щял да повдигне обвинение за убийство срещу Лечестър Робинсън. Шериф Раск й намигна и вдигна палци.
Няколко минути по-късно на моравата отпред я наобиколиха репортери, редовни посетители, дори няколко любопитни туристи. Отговори на въпросите и позира за снимките. Огромен брадат мъж с шорти на цветя й завря микрофон в лицето. Били Уахо, радиоводещ, който сега твърдеше, че бил казал на слушателите си, че Грифин е невинен и Виктория ще го докаже.
Откъсна се от репортерите и Грифин я прегърна веднъж, два пъти, три пъти, после бързо си тръгна. Кралицата го чакаше на летището, двигателите на самолета вече загряваха. Бяха запланували малко празненство. Само двамата, в къщата му в Коста Рика.
Джуниър вдигна Виктория и я завъртя във въздуха, едната й обувка отхвръкна. Той я взе, после коленичи пред нея. Чаровният принц пред Пепеляшка. Тя постави ръка на рамото му, за да се подпре, и пъхна крака си обратно в обувката.
И тогава видя Стив да стои от другата страна на улицата, на прага на „Зеления папагал“, с бира в ръка. Нарушаваше закона за пиенето направо от бутилката, хулиган в найлонови шорти и тениска. Махна му да се приближи, да се включи във веселбата, но той поклати глава. Миг по-късно тя се отправи към него.
Разхождаха се по Дювал Стрийт, Виктория се полюшваше на токчетата си и размахваше чанта.
На Стив усещането му беше познато. Не толкова радост, колкото лекота. Първо смазващият товар беше свален, тази свръхтежка отговорност, която носеше адвокат при защитата на клиент, обвинен в убийство. После чувството на изпълнен дълг: държавата с всичките си пари и всичките си лакеи обвинява клиента ти, заклеймява го като убиец, а ти си здравото копеле, което застава на пътеката с кръстосани ръце и казва: „Ще трябва да минете първо през мен.“
Но без биене в гърдите, без триумфални възгласи. По-скоро радостта за другото живо човешко същество, което разчита на теб, както пациент разчита на хирурга си.
— Искаше ми се да чуеш заключителната ми пледоария. — Бузите на Виктория още бяха пламнали от вълнение.
— Уилис каза, че си била приковаваща. И зашеметяваща.
— Изведох основната теза и я набих в главата на съдебните заседатели, както ти си ме учил.
— „Допълнителната стъпка“. Уилис ми каза.
Гласът на Виктория доби интонацията, с която говореше в съда:
— В повечето дела защитата се задоволява да докаже, че съществува основателно съмнение във вината. Но тук предприемаме и една „допълнителна стъпка“. Не само доказахме, че Харолд Грифин е невинен. Но доказахме кой е виновният. Клайв Фоулс е убил Бен Стъбс.
Стив реши да не спори. В крайна сметка думите бяха негови.
— Продължих да им го набивам в главите. Предприехме тази допълнителна стъпка. Предприехме онази допълнителна стъпка. И после ги попитах: „Какво направи обвинението? Обвини най-удобния човек — другия мъж на борда. Обвинението пропусна една стъпка. Пропусна истинския убиец и вкара не когото трябва в съда.“
— Добре казано. Лесно за запомняне. Какво каза за Робинсън?
— „Лечестър Робинсън е човек с висок интелект и големи възможности. Но напълно аморален и покварен. Като развалена скумрия на лунна светлина, блести и в същото време вони.“
— Хитро. Но не го ли използвах аз веднъж.
— Два пъти. Но вместо костур, казах скумрия, за разнообразие.
— Страхотна работа. Браво на теб!
Тя му се усмихна сияйно и заподскача. Ако настроението й се вдигнеше още малко, реши Стив, щеше направо да полети. Минаха покрай една будка за сладолед, ароматът на току-що опечени вафлени фунии се носеше по тротоара. След малко, знаеше го от собствен опит, щеше да я обземе вълчи глад.
— Гладна съм — каза Виктория. — Да обядваме някъде?
А, точно навреме!
— Мога да ям непрекъснато, Вик. Знаеш го.
Кафетата бяха пълни с туристи от корабчетата, пуснати в града за пет часа, преди да надуят сирените и да се втурнат обратно към пристанището като плъхове след магьосник със свирка на уста.
— Какво ще кажеш за тук, Стив? Ресторанта на приятеля ти. Ще си поръчаме риба тон на барбекю, която ти толкова обичаш.
Много ясно, намираха се пред „Маргаритавил Кафе“, един от ресторантите на Джими Бъфет. Мястото беше претъпкано, а пред вратата се виеше дълга опашка. Повечето имаха вид на дебели, изгорели на слънцето каубои от средния запад, нахлузили хавайските ризи направо от закачалките в магазина. Стив и Виктория се наредиха на края на опашката.
— А какво ще кажеш за малко скариди със сос от наденички? — продължи тя.
— Абсолютно.
— Но да започнем със супа от миди и пастет от пушена риба.
— Каквото пожелаеш. Аз черпя.
— В такъв случай и няколко сафрида в сос от ром. И лимонов пай за десерт.
Беше решил да изчака, докато стигне до втория сафрид, но когато застанаха на края на опашката, думите сами се изплъзнаха от устата му:
— Искаш ли да поговорим, Вик? За бъдещето.
— Да, искам.
— Наистина си създаде име с това дело, така че ще те разбера, ако още искаш да продължиш сама, но си мисля, че не бива да разваляме фирмата.
— И аз мисля същото.
— Наистина ли?
— Да гледам сама делото на чичо Гриф беше добре за мен — отвърна тя. — Много добре. Но сме по- добре заедно, отколкото поотделно.
— Повече от съгласен съм.
— Но трябва да ми оставиш място да се развивам.
— Много място. Много развитие. Няма проблем.
Опашката напредваше със сантиметри, но още бяха много далеч от входа.
— И трябва да направим някои промени — каза Виктория.
